Разочарованите от прехода идеологизират времето на Тодор Живков

Интервю на Георги Асьов

с проф. д-р Искра Баева, историк

♦ Ако не възстановим моралните устои на обществото, нищо добро не ни чака

♦ Какво ли би написал Георги мишев авторът на „Вилна зона“ за днешната алчност и еснафлък

♦ Пренаписването на учебниците за турското робство, Третото българско царство и социализма е новата цензура

 – Професор Баева, кой ще остане в народната памет – безсребърникът дядо Добри от Байлово или домопритежателят Цветан Цветанов?

– За съжаление, вече едва ли можем да говорим за „народна памет“ в онзи смисъл на думата, който ни е останал от миналото – нещо, запомнено и преда­вано от уста на уста, докато се превърне в убеждение на повечето българи. Този сравнително бавен, но съз­даващ твърди убеждения процес, днес е заменен от пропагандни медийни кли­шета, които ни заливат от всички страни – от много­бройните телевизии, ради­останциите, вестниците, а за младите българи – най-вече от социалните мрежи. Това означава, че в бъдеще едва ли ще можем да гово­рим за народна памет, а за моментни сензации. И като имам предвид как полити­ката господства в медиите, по-вероятно е в историята да остане Цветан Цвета­нов, само дето не е ясно с каква оценка. Справедли­во би било тя да е силно критична, но и това не е сигурно. Моят голям упрек към Цветанов е за негова­та роля в срива на общест­вения морал – направи го с арогантните си обясне­ния за апартаментите си и за това, че няма кой да го накаже. Докато дядо До­бри от Байлово е символ на мълчаливото служене на доброто, но той едва ли ще бъде последван в нашите прекалено материални и егоистични времена.

– Покойният руски академик Дмитрий Лиха­чев наричаше България „държава на духа“. Как­ви чувства предизвиква у вас сегашната действи­телност?

– Както казах, живеем в материални и егоистични времена, така че е трудно да си представя, че Бълга­рия може, поне в близко бъдеще, да си върне обли­ка на държава на духа. За мен е тъжна тази еволю­ция на демократизираща се България. Предполагам, че по-възрастните българи, каквито са и читателите на вестника, добре си спом­нят времето на социали­зма, когато господстваше диалектическият материа­лизъм. При това положение много от нас очакваха, че след промените материали­змът ще бъде заменен от едно по-духовно общество, в което полетът на духа ще има по-голяма тежест от войнстващата еснаф-щина, която ни заливаше – за нея е достатъчно да си припомним сатиричния филм „Вилна зона“ на Еду­ард Захариев по сценарий на Георги Мишев. Не зная какво мисли днес Георги Мишев за сегашното об­щество, но на мен ми се струва, че в надпреварата за вещи изчезна и онзи иде­ализъм, на който тогава ни възпитаваха в училище -необходимостта да жерт­ваме личния си интерес в името на по-високите об­ществен цели. Това изчез­на от училището и

настъпи времето не просто на личния интерес, а на грубо налагане

на по-богатите и по-силните над по-бе­дните и по-слабите. По­гледнете българските „бизнесмени“, които не­прекъснато се оплакват от липсата на квалифицирана работна ръка, но не си и помислят да я задържат с по-привлекателни усло­вия на труд или заплати. Предпочитат да си внесат работници от по-изостаналите страни само защото ще се съгласят на по-ниски заплати. За каква държава на духа можем да говорим при това положение? Жи­веем по-скоро в държавата на безогледната надпрева­ра за по-големи печалби.

– Немалко хора твър­дят, че в сравнение с раз­рухата при демокрацията управлението на Тодор Живков е било същински златен век за България. Логично ли е да се търси такава съпоставка?

– За логично, логично е, но не е съвсем вярно. Идеализирането на време­то на Живков е резултат от огромното разочарова­ние на значителна част от българите от резултатите на прехода. Особено при интелигенцията и образо­ваната средна класа – това са социалните групи, кои­то най-живо се интересу­ват от културния облик на страната и от качеството на духовния живот в нея. А едва ли трябва да убежда­вам някого, чет.нар. пазар­на икономика, наложена в годините на прехода като основен разпоредител не само в икономиката, но и в цялото общество, удари много тежко културните институции – кина, театри, книжарници, галерии, ор­кестри, опери. Една след друга те фалираха или едва кретаха, докато в края на краищата не тръгнаха по пътя на комерсиализация-та, за да се спасят. Сега пак имаме културни ин­ституции, но в тях толкова широко навлезе бизнесът, така се подчиниха на масо­вия вкус за сметка на ви­соката култура, че трудно изпълняват истинските си функции – да възпитават в духовни ценности. Ярък пример за тази еволюция ни дава театърът, който все повече прилича на заба­вление, а не на носител на послания, какъвто беше. Достатъчно е да си спом­от миналото като „Чове-коядката“ на Иван Радоев или „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев, за популярността на пие­сата „Образ и подобие“ на Йордан Радичков (макар и само публикувана), за да стане ясно за какво ста­ва дума. Тогава търсехме скрит политически смисъл във всеки текст, а днес тър­сим просто мисъл и често не я намираме. Но дали можем да говорим за зла­тен век при Живков, когато цензурата беше навсякъ­де? Едва ли. Това, което липсва днес, е материална­та сигурност на творците, за да могат да мислят не само как да се харесат на публиката, а и какво ще оставят за бъдещето.

– Каква е същността на безконечния 30-годишен преход?

– Този въпрос може да получи кратък и дълъг отговор. Ще предпочета краткия, както приляга на вестник, и ще кажа: пре­ход от държавен социали­зъм от

съветски тип към първоначален капитализъм

характеризиращ се с кри­минално натрупване на капитал, безогледна екс­плоатация и дива конку­ренция. Надеждата ми е в това, че този първона­чален период завършва и можем да се надяваме на очовечаване на нашия ка­питализъм по подобие на западноевропейския. Но при всички случаи ще си остане капитализъм.

– Може ли нацията ни да продължава да раз­чита, че разпасаната и провалена политическа класа ще я извади от без­пътицата, или е крайно време да я принудим да заработи за национално­то оцеляване?

– Отговорът до голяма степен се съдържа във въ­проса – разбира се, че не можем, защото тази поли­тическа класа се провали напълно, а както ни показ­ват никнещите като гъби след дъжд непрекъснати скандали – и зрелищно.

Откровено казано, не вяр­вам, че можем да накара­ме тези хора да заработят за националното оцелява­не, защото вече са доби­ли рутина в използването на властта за лични цели и дори не разбират защо хората са възмутени. Бих предложила

операция „Чисти ръце“

ако бях сигурна, че ще по­могне. Но зависимостта на съдебната ни система от силните на деня е такава, че надеждите са малко. Достатъчно е само едно свидетелство: възгласът на адвоката на Десисла­ва Иванчева, че ако двете жени бяха убили Ваклин, вероятно щяха да им дадат по-малки присъди. То по­казва за какво става дума: за пълно господство на ма­фията. За мен основният проблем е общественият морал. Ако не започнем да възстановяваме моралните устои на обществото, нищо добро не ни чака. И не мо­жем да очакваме морално­то оздравяване да започне отгоре. То трябва да започ­не отдолу, от възпитанието на децата – ако от малки ги научим какво е редно и какво не, има надежда за бъдещето на общество­то ни.

– В условията на поч­ти необратима демограф­ска катастрофа трябва ли държавата да продължава да следва политиките на обезлюдяване на селата и по-малки­те градове? Построените там от упра­вляващите стадиони ще заместят ли липсващите здравни за­ведения и училища?

– Даже не мисля, че държавата следва някак­ва съзнателна политика по отношение на селата и малките градове. Всичко е подчинено на политиче­ския интерес, зад който се крие финансовият. Ето тук може да се даде за при­мер политиката от епохата на социализма – например програмата „Странджа -Сакар“. При всичките си неуспехи, тя поне се опита да съживи тази погранична област и да ангажира мла­дите. От такива действия имаме нужда днес, но за тях е необходим държавен ангажимент.

– Харесват ли ви сегашните учебни програми и цензурата в учебниците по история и лите­ратура?

– И този въпрос има ясен и ед­нозначен отговор. Няма как да ми хареса цензурата и влагането на преднамерени идеологически по­становки в учебните програми, които са много далеч от реалния исторически процес. Подобно нещо помним отпреди 1989 г. и след като тогава се борихме срещу него, няма как сега да си мълчим. Става дума за постановки, с които политици се опитват да пренапишат исто­рията на Българското възражда­не, на Третото българско царство, на социалистическата епоха и на прехода.

Най-схематично нещата изглеж­дат така: за османското владиче­ство и за царството – да се смекчат, за социализма – да се ожесточат, а за прехода – да се говори само хубаво. Това не само не отговаря на реалностите, но и създава по­грешна представа у младите хора за миналото, което може да има последици в настоящето.

– Кои според вас са недоста­тъците на системата на висше­то образование? Необходими ли са мерки, възпиращи изтичането на завършващите висшисти от страната?

– Недостатъците на висшето образование са като в цялото ни общество – дъл­бока морална криза и комерсиализация.

Това може да стане само ако тук те получат перспективи за професио­нално и научно развитие. Защото почти никой не напуска родината си без болка в сърцето.

– Нормално ли е начинаещите учители да получават по-високи заплати от титулуваните универ­ситетски преподаватели, които са ги обучавали?

– Няма нищо лошо в това начина­ещите учители да получават високи заплати, проблемът е в ниското за­плащане на университетските пре­подаватели, което удря по престижа им. Но живеем в общество, където парите решават всичко, а образо­ванието е подчинено на пазара. И ако има търсене на млади учители, а много университетски преподава­тели, икономическата сметка излиза така. Само че в тази сметка не вли­зат обществените ценности, които не бива да зависят от пазара. До­като финансови министри като Си­меон Дянков и Владислав Горанов питат какви са пазарните печалби от науката, включително и от фунда­менталната, ще съществуват и таки­ва аномалии. Но подценяването на образованието, науката и културата никога не е завършвало добре за което и да било общество. Нашето няма да направи изключение.

Източник: в. „Минаха години“, бр. 20

Илюстрацията е на „Детайли“