Трупаме системни грешки една след друга – образованието произвежда неграмотни поколения, здравеопазването произвежда болно общество, селското стопанство съсипва земята, промишлеността съсипва поминъка, екологията съсипва природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното мълчание, сред което живурка опростелия ни и обезверен народ. Това казва писателят Йото Пацов в интервю за Фрог нюз.
Въпреки всичко аз не губя вяра, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат така енергично, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
– Г-н Пацов, как се вижда малка България и света около нас от върха на вашия юбилей?
– Ако зависи от мен със закон бих забранил словосъчетанието „малка България“. Както човек е голям колкото сърцето си – не във физиологичен смисъл, разбира се, така и една страна е голяма колкото сърцето си. А сърцето на България има много имена – Орфей и Спартак, Залмоксис и Сабазий, Аспарух и Тервел, Симеон и Иван Асен II, св. Йоан Рилски и св. Паисий Хилендарски, Раковски и Каравелов, Ботев и Левски, Гоце и Яне…
И не е нужно да живееш 70 години, за да усетиш тази проста истина – и двайсет са достатъчни, но не и в условията на тотално обезродяване, предопределено от училищните програми и учебници, от безнаказаната антибългарска дейност на редица чуждородни организации у нас, от нравствената деградация, прокламирана с лицемерни лозунги за свобода на личността и права на човека, от опустошителната подмяна на хуманните идеи и примери с възвеличаването на егоизма и консуматорството. Въпреки всичко аз не губя вяра, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат така енергично, че паразитите ще хвърчат на всички страни.
– Как си обяснявате носталгията по социализма? Само с това ли, че хората си спомнят за своята младост?
– Да, това може би е главното, но има и друго – онова общество предлагаше ред и сигурност, каквито днес няма. Освен това в еуфорията на заслепението при рухването на социализма ние заедно със сапунената вода от коритото изхвърлихме и бебето. Нима беше невъзможно върху построеното от социализма да продължим да градим, както направиха други страни, вместо да срутим всичко до дъно? Но домораслите ни демократи очевидно приеха за чиста монета и братска грижа съветите на емисари, проводени при нас от задокеанските стратези с единствената цел да ни затрият.
Имаме и свой принос в човешката история – ние сме единствената във всички времена и на цялата планета държава, която създаде държавна структура за собственото си разграждане – ликвидационните комисии. Когато в един организъм се появи такова нещо, то се нарича рак и пръска метастази. Ние си го имплантирахме сами. Огромно нещастие на целия ни народ причини това, че още в началото на т. нар. преход ние не намерихме мъжество да си кажем с думите на моя покоен приятел Иван Динков, забележителен поет, когото вече малцина помнят: „А може би съм зле, бучи главата. Приятели, не ми достига дъх. А ниско ако паднах, след борбата измервайте ме като планината – по най-високия ми връх!“.
Мисля си, че неудовлетворените амбиции на неморални и посредствени хора – спомнете си кои седяха на „Кръглата маса“ – също допринесоха за агонията на България.
– Според вас по-страшна ли е глобализацията от комунизма!
– То е същото. Интернационализацията на социализма и глобализацията на капитализма прокламират една и съща цел – постигане на утопично справедливо общество, което тъне в утопично благополучие. Опиум за народа. Износът на революция и износът на демокрация става по един и същи начин – с щикове. Е, сега с по-съвременни, но още по-летални средства. И в единия, и в другия случай от тънещите в невежеството на националното си развитие народи се изисква да се откажат от своята идентичност, история, култура, национални приоритети и традиции. И ако не го направят доброволно, се прилага военна, политическа или икономическа принуда, или и трите заедно в различни съотношения. Колко пъти вече наблюдаваме действието на този сценарий? Самите ние сме негова жертва.
В стремежа си към абсолютна хегемония англосаксонският свят стигна до блестящо развитие на идеята за подтисничество – преди внасяше роби, сега изнася робство. При това благовидните поводи винаги са фалшиви – ползва се очевидно челният опит на Хитлер с атаката на радиостанцията в Глайвиц. Така е от Тонкинския инцидент та до атомното оръжие на Саддам Хюсеин, химическото на Муамар Кадафи и Ануар Садат и т.н. и т.н… Важно е да има наказание – то доказва престъплението. А това, че нашите избраници френетично аплодират тази логика си е за наша сметка. Не можем да роптаем – ние си ги избираме. И даже си ги харесваме, дано ни опази Господ…
– Какво ни липсва на нас, днешните българи, за да вземем съдбата си в свои ръце? Може би смелост, жертвоготовност? Докога ще търпим да ни промиват мозъците? Мълчанието сякаш е едно от най-страшните неща за един народ?
– Да вземем съдбата си в свои ръце? В разбирането на огромна част от народонаселението ни това означава да си надвиеш на масрафа и нищо друго. И далеч не само с мизерната си заплатица, а с опциите на далаверата, интригата, връзкарството, шуробанащината, рушвета, подмазвачеството, нагаждачеството, политическото хамелеонство…
Смелост и жертвоготовност? Убеден съм, че ги има. Но ние живеем в зимата на либералното словоблудство и подмяната на ценностите – т.е. онова, което наричаме „промиване на мозъците”. Прост пример – светът ври и кипи, България се задъхва от нерешени проблеми – в същото време всички информационни емисии в целия спектър на средствата за информация каканижат криминални новини – от ограбени бабички до изнасилени деца, от изстъпления на садистични типове до автомобилни катастрофи…
Така се формира аурата на страх, несигурност, приемане на престъплението като част от живота и приемането на престъпника като член на обществото. В съчетание с практическата безнаказаност и жълтия интерес към битието на разбойници, убийци, наркопласьори, сутеньори и проститутки това формира болната среда, в която сме принудени да отглеждаме децата си и да надвиваме на живота си.
Трупаме системни грешки една след друга – образованието произвежда неграмотни поколения, здравеопазването произвежда болно общество, селското стопанство съсипва земята, промишлеността съсипва поминъка, екологията съсипва природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното мълчание, сред което живурка опростелият ни и обезверен народ.
– Тридесет години народът и земята ни страдат от мутри и олигарси, някои добавят – от натегачите за европейска политическа коректност и пипалата на Москва. „Властници си режат парчета от нея за килимчета пред тоалетните и барбекютата си, страшно ми става.“, пишете вие. Има ли спасение?
– Разбира се, че има спасение. Убеден съм, че идват млади хора, които няма да имат нужда да се самоутвърждават с клетви срещу социализма, а ще се заемат със създаването на национална стратегия за възстановяването на България. И тази национална стратегия ще провъзгласи принципа, че интересите на България и на народа на България са фундаментът, върху който ще градим национално стопанство, национална политика и българско общество с всички компоненти на проспериращия социум. Утвърждаването ни в съвременния свят изисква характер, а не подлизурско озъртане към Изтока и Запада.
Имаме и примери от недалечното си минало как потенциалът на българите е възкресявал държавата след тотални национални катастрофи. Тази цел не се нуждае от идеологически шаманизъм, експертно бръщолевене и политическо мижитурство, а от принципност, честност, отдаденост и безкомпромисно служение на националния идеал. И от още нещо – категорично дефиниране и криминализиране на националното предателство в полза на чужди интереси. Но май тогава ще трябва да строим и нови затвори за сътворилите безпътицата на прехода…
– Имат ли допирни точки родолюбието и национализмът? Българите май нямат днес национален идеал, след като ни приеха в ЕС и НАТО? „Тази земя е целуната от Ботев, ние само я препикаваме.“,казвате вие.
– Имат, разбира се, но национализмът се превърна в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Неговата функция да защитава и осъществява националния идеал мина на втори план, сега той е на въоръжение на хора, чиято единствена цел е властта сама по себе си, и в името на тази цел те са готови на всякакви компромиси. Най-важният от тях е подмяната на националния идеал с идеологически и политически концепции, дълбоко чужди на българите – например членството ни в НАТО. За НАТО врагът е Русия. За огромна част от българите Русия продължава да е приятел, освободител, партньор, и съсипването на съвместните ни проекти в енергетиката например през последните години продължава от тях да се приема като стратегическа грешка с огромни последствия. Икономическите програми пък на Европейския съюз със сериозно основание се възприемат като генератор на мащабна корупция в страната. Освен това ясно е, че дори като членове на ЕС ние си оставаме трета ръка хора и ни третират като обитатели на задния двор. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, но диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.
– Докъде стигна битката на жителите на Ъглен, където живеете, за спасяването на река Вит?
– Ъглен е добър пример за това, че сами трябва да се борим за живота, природата и страната си. Първа беше битката против разкриването на кариера във варовиковите масиви край селото. Хората се вдигнаха като един, особено младите, и така осъзнахме, че сме сила. Много ни помогна Мая Манолова, тогава омбудсман на България.
Наскоро ни застраши друг проблем – варварското изземване на баластра от коритото на Вит в местността Боаза, където минава трасето на магистрала Хемус. Пак се вдигнахме и заедно с клуб „Балканка” протестирахме енергично. Получихме подкрепа и от бТВ, което ни изненада, но очевидно много медии осъзнаха, че посегателството срещу природата на река Вит и накърняването на интересите на селата по нейното течение – Пещерна, Торос, Дерманци, Ъглен и по-нататък вещае екологична катастрофа. Смятаме, че спасихме от по-нататъшна разруха този район, но виновните, както е обичайно в милата ни Родина, не бяха нито назовани, нито наказани.
– Колко е важно в днешния свят да си знаем цената и да не се мислим за вечни и недосегаеми?
– Цената си всеки от нас определя с делата си. Важно е да заспиваш удовлетворен от деня си и да се събуждаш бодър за следващия. Ако се съмняваш в това, което правиш – провери го с родителите или с децата си. Ще ми се като българи да се гордеем не толкова с това, което са направили предците ни, колкото с това, което правим ние, за да дадем на потомците си възможност да градят една висока и красива България, почитана и обичана от приятелите и партньорите си по цялата планета.
Ние знаем, че сме вечни, но знаем, че не сме недосегаеми. Рецептата за оцеляването ни е проста – мир и труд. Когато сме го забравяли винаги сме се озовавали над бездната…
– Кой ще е следващият ви роман или разказ? Каква книга мечтаете да напишете и издадете?
– Сборник разкази и книга с приказки. С разказите се опитвам да разбера настоящето, с приказките се опитвам да предугадя бъдещето. Мечтая да напиша един роман за Ъглен – селото, което е център на моята вселена, и в което се случва всичко, което става и по големия свят.
Въпросите зададе: Красен Бучков
Източник: frognews.bg
Детайли/Details 
Вашият коментар