или за
социално-мрежовото приличие и фейсбучните обноски и учтивост
Иван Ангелов
Направо съжалявам тези, които понечат да четат този текст. Обикновено измъчвам читателите си с дългите изречения, при усложнени с обяснения в скоби. Както каза преди време един по-млад, но и по-талантлив от мен колега: трябва да плащам предварително, за да ме прочетат. Причините за този мой читателски дълг са две: едната – да се харесам на себе си, а втората – писаният текст е свобода за пелтека. Сега обаче става още по-лошо: читателската мъка започва от заглавието, пардон – от заглавията.
Разбира се, мога да ви кажа доста (заимствани, за жалост) неща за езика на жестовете; за силния пръст – палеца; за пиктограмите и идеограмите, за емоджите и емотиконите…
Но и се упреквам: аз ли, който псува като каруцар, ще ви учи на добро възпитание, на социално-мрежово приличие, на фейсбучни обноски и учтивост! Колкото и извинително да ви се представям!
Преди години, когато се срещнах с една преводачка от фински, тя искрено се възмути от жаргонния ми език. Това беше причината да разбера, че най-разпространената ругатня на фински е „По дяволите!“[1]
Опитах се да се оправдая, че жаргонът е част от езика, но сигурно го направих доста неудачно. Колкото и неудачно сега ми звучи паралогизмът: „Богатството на българския език позволява с псувня да обидиш, но с псувня и да похвалиш!“. Защото и до днес не съм стигнал до втората част на това сложно изречение. И си оставам на първата, оправдавайки се с… някои национални особености за попръжнята
Разпространено е мнението, че използването на нецензурен език – или казано иначе, псуването – е признак за елементарен речник. Човекът, който си служи с тези думи, се смята за не особено интелигентен. Но според австралийския уебсайт за научни изследвания Science Alert[2]: „Псуването е признак за висока интелигентност!“. Но нима по-малко ценна е констатацията, че „псуването може да е знак за честност
. И това в голяма степен ме успокоява. Вече не си спомням кой учен беше казал, че използването на нецензурен език показва богат речник и бърза мисъл – толкова започна да ми харесва, че ме поставиха в категорията на псуващите.
Май започвам да се отплесвам с тези псувни… А щях да дитирамбя вдигнатия палец, особено след като стана пиктограма, емоджа във Фейсбук (и в някои други социални мрежи, разбира се) и както ви е известно, означаващ „харесвам“ (на англ.: like).
Но истинско, пък и искрено дитирамбене открих в един фейсбук-профил („Специална връзка“). Открийте я и вие, „лайкнете“ я – въпреки нейната сантименталност, трогателност, патетичност… Само не показвайте като среден пръст думата лигаво…
Няма да ви връщам назад във времето, но и лексикално-жестовата симетрия в днешното време: жест с палец нагоре означава „Всичко е наред“, одобрение, съгласие. „харесвам“ (на англ.: like). Казано на фейсбучен език (вижте по-горе) „юмруче с палеца нагоре“…
А освен това, научно доказано е, че включването на поне едно емоджи (а те са 3664, съвсем точно изчислени) в публикация във Facebook осигурява удивително по-висок процент на ангажираност от тези, които не го правят. Британската маркетингова компания Zazzle Media установява, че използването на емотикони в публикации във Фейсбук увеличава харесванията с 57%, коментарите с 33% и споделянията с 33%. Така че ние, т.нар. потребители на Facebook, генерираме 4 милион харесвания всяка минута Но за нас, емоционално богатите, но социално бедни „вдигнатите палци“, „червените сърчица“ или „пляскащите ръце“ имат една стойност – сантиментална. За бившите съквартиранти на Марк Зукърбърг от студентската стая в Харвард: Едуардо Саверин, Дъстин Московиц, Андрю Макколъм и Крис Хюз – Поколението Y, родено през 80-те[3], когато Фейсбук се е наричал (TheFacebook)[4] – тези емотикони (емоджи-та) имат друга стойност – като за богаташи (макар и технологично родени в студентската стая на харвардското общежитие)[5, 6].
„Време е да разделим Facebook.Но се боя, че по-голямата конкуренция при социалните мрежи може да доведе до създаването на „консервативен“ Facebook и „либерален“ Facebook – пише в пространна статия/писмо за „Ню Йорк Таймс“ (2019) Крис Хюз, един от съоснователите на Facebook и притежател на патентните права върху News Feed (според нескопосаното ми чувство за хумор „Кухнята за новини“[7]) на социалната мрежа и приятел на Зукърбърг. „Не обвинявам Марк за стремежа му към доминация. Воден е единствено от добродетелния тласък на талантливите предприемачи. Но той създаде Левиатан[8], който запушва предприемачеството и ограничава избора на потребителите. От правителството зависи да гарантира, че никога няма да загубим магията на „невидимата ръка“ на пазара“, казва съоснователят на Facebook.
На мен също ми се иска да говоря за „разделението“ на Facebook, но нито в тази аналитична дълбочина (поради ментална невъзможност), нито в този план, нито в качеството си на предприемач, а само като безличен потребител/user на тази социална мрежа.
Но дори и тази безличностност не може да ме оправдае, че навлизам в някаква тerra incognita. Но ще се пожертвам. Дълго се ровичках в организационната структура на този безбрежен Левиатан, започвайки от изпълнителния екип на Facebook (Facebook Executive Team), „метавселената“ на новата марка Мета („Майката Мета“), минавайки през подразделения и екипи, базирани на корпоративни функции; географски деления и стигайки до продуктовите подразделения. Ей, тука някъде ще да е „родилното отделение“ на онова забележително фейсбучно „Like” – „юмручето с палеца нагоре“. Толкова въздействащо, че на 16 май 2011 г. израелска двойка нарича дъщеря си Like, на името на емоджи-то „харесва ми“ във Facebook.
Юмручето с палеца нагоре много бързо се превръща във феномен, във фейсбучно същество със свръхестествени (нека да се ограничим до комуникативно) способности.Но и за Facebook палецът е неделима част от корпоративната култура – това е прозорецът на Facebook към мрежата. Той се възпроизвежда върху тениски, краси дори и алеята до централата на социалната мрежа в Менло Парк, Калифорния. За някои фейсбучни потребители той е суета, за други – оценка, за трети – стимул или награда. За четвърти дори е търговия: купуване на лайкове във Фейсбук! Но всичко започва да се върти около „лайковете“…
Докато сме още на роднинството между „вдигнатия палец“ и езика на тялото, ще припомня на по-възрастните едно демократично декларативно насилие в началото на т. нар. лесѐ-фер капитализъм[9] (с моя прочит: капитализъм от само себе си): „Кой не скача е червен!“. Успокойте се, няма да окепазя лежерния си текст с политика. Но ако ви връщам към онези парахронични времена, то е да ви припомня как хора от едно семейство или дългогодишни приятели заставаха един срещу друг поради „цветовите“ си различия.
Like-ването, колкото и да ви е странно, често постига същия ефект. При това съм бил свидетел как две житейски (не само фейсбучни приятелки) престанаха да си говорят, защото едната не беше like-нала няколко излетни снимки на другата! А случаите, на които не съм бил свидетел? Да, в много от случаите нехаресването е… обида!
Някои хора искат много харесвания като знак за успех в социалния живот. Те искат да изразят себе си, искат да бъдат видени. Това им дава добро самочувствие. А в стремежа си да се „къпят“ в лайкове, много от недолайкнатите започват да се… харесват сами!
Възможно е да хиперболизирам малко дебелашки, но все ми се струва, че онова сантиментално „юмруче с палеца нагоре“ е по-скоро медийния атом на Нилс Бор, излъчващ енергия, по-голяма от очакваната. Може да не сте чували подобно сравнение, но ето – дойде време да го чуете…
Този фейсбучен медиен атом обаче има и обратен ефект: той ни прави словесно по-мързеливи (или въобще – безсловесни), реабилитира и рехабилитира комуникативната ни неучтивост, нетактичност, невъзпитаност.
Още веднъж ще се самоусъмня (както по-горе) дали точно аз съм човекът, който да ви говори за този „обратен ефект“. Но обикновено, когато фейсбучните ми приятели (с преобладаващата тежест на житейските) ми честитят рождения ден, много стриктно отговарям на всеки от тях – не с онова „юмруче с палеца нагоре“, а с най-подходящата българска дума „Благодаря!“ (на „Честит рожден ден!) или с благодарствена фраза, когато има и пожелания или специална картичка! На „прикачилите се“ със сантименталния палец към чужда честитка, обаче отговарям по същия начин (хем ги уважавам… с палец, хем сме квит!). Да благодариш колективно на всички, честитили ти (словесно) рождения ти ден, извинявайте, ама си е направо изгъзица (за да не ви звучи грубо: прекалено екстравагантно, ексцентрично, с претенции за оригиналност и изисканост). Обидно най-вече! Колкото и добре да е написано!
Въобще даваме ли си сметка кога, по какъв повод, на какво съдържание, публикация или пост и пр., и пр. трябва да си размахваме „синия палец“? За да не се превърне в „среден пръст“!
Когато харесам нещо (аз си падам по афоризмите), предпочитам да го споделя, защото със синия ми палец афоризмът няма да стане по-добър. По същия начин постъпвам с фотографиите, графиките и историческите карти Избягвам обикновено like-ването на поетични, белетристични и журналистически текстове на мои фейсбучни (и житейски приятели и колеги), защото „юмручето с палеца нагоре“. изведнъж убива целия сизифов труд на автора. Отлайквам се с коментар – кога сполучлив, кога не, но поне съм удовлетворен, че съм уважил вербално автора…
Ето един изстрадан пример: в продължение на месец-два анализирам един проблем (правно неграмотните поправки на конституцията), който оформям графично в блога си Детайли/Details в платформата WordPress[10] Получава се публикация от 14 компютърни страници, която поствам в профила си във Фейсбук. Не съм броил лайк-ванията (да кажем, че са малко повече от двеста). Представяте ли си – срещу 39 084 думи от един съдържателен (така или иначе!) текст аз получавам 216 вдигания на фейсбучния палец (даже не собстения)! И само два коментара (слава Богу, от колеги):
• Не можах да се въздържа да не опиша съвсем точно какво ми спря с удоволствие погледа: конституционни чертожници, завтеклия се да гласува, адвокатския ПУЦ, безпорционна служба(!), ъндърграунд (не бъркайте с метро!), еднокнижния Борисов, юридически ординарец(!), единнонеообичащите се… Има и още, но да не прекалявам“[11].
Вторият коментар е нелицеприятен, но го уважавам точно заради това:
• „Не знам как да удовлетворя агресията на комплексите ти. Какво очакваш да напиша за написаното от теб? Каквото и да напиша, все няма да е добре за теб. Когато човек спори със себе си, какво да му кажа. Текстът е интересен, оригинален, в твой стил“[12]
На парадоксите няма да се спирам: споделям изстраданата си публикация в профила на свой приятел (писател при това!) и само след десетина секунди получавам „Like“. Какво означава този палец на адресата? – 1. Получих текста, 2. Прочетох го!
Ей в такива случаи ми идва да псувам, както казва по-горе един форумен людоед: да псувам без да шофирам! Надявам се, че разбирате вече как вдигнатият палец се превръща в среден пръст: от липсата на комуникативна култура! Това, че Фейсбук превръща вдигнатият палец в енергиен атом на общуването в Мрежата, си е направо комуникативното „Сезам, отвори се!“ Побъркани от съкровищата обаче, ние бързо превръщаме вдигнатия палец в среден пръст (жестовѝ превод на псувня)!
Въпреки че точният източник на жеста с палеца е неясен, Карлетън Кун[13], след като наблюдавал берберски макаци в Гибралтар, предположил, че това е „празник“ на противоположните палци. Но е и възможно по този начин макаците да са имитирали хората. В съвременната популярна култура се предполага, че в Древен Рим „палецът надолу“ е бил сигнал, че победеният гладиатор трябва да бъде осъден на смърт, а „палец нагоре“, че той трябва да бъде пощаден.
По време на Средновековието „палецът нагоре“ е бил сигнал на английските стрелци, подготвящи се за битка, че всичко е наред с техния лък и те са готови да се бият. А в днешно време жест с палец нагоре означава „Всичко е наред“, одобрение, съгласие. При водолазите обаче вдигнат нагоре палец е знак за проблем, означаващ че трябва да се изплува нагоре. Вдигнат нагоре палец с протегната ръка е знак за автостоп.
С това обаче не се изчерпват нито жестовата азбука, нито жестовите „езици“: в няколко държави в Западна Африка и Близкия изток, включително Иран, Ирак и Афганистан, жестът има конотацията на среден пръст.
Ако сме от хората, които обичат да вдигат палец при съгласие, то в Гърция е по-добре да се откажем от този навик.Там вдигнатият палец означава „Затваряй си устата!“, а в Австралия е доста груб начин да изгониш някого (Махай се!). В Южна Америка, Западна Африка и Южна Италия, вдигнатият палец е по-зле и от вдигнат среден пръст. Ако сте в някоя арабска държава и не искате да се окажете заровен в пустинята, също е добре да не вдигате палеца си, тъй като се смята за най-голямата обида, която искате да нанесете.
Ето защо бутонът „Like“ с оптимистично опънатия нагоре палец ще бъде заменен от по-малък, тъмносин бутон с малко „f“ от Facebook и думата „Like“. В допълнение ще има и бутон за споделяне със същия дизайн. Промяната може да направи „Like“ (именно като „Like“, а не като среден пръст) популярен в някои арабски страни.
Не ви предизвиквам, но можете да се окажете заровен и в пустинята на нарушените стандарти на общността (на фейсбучната общност).
Само не ме разбирайте погрешно: някакви стандарти (нека да са на общността) трябва да има! Трябва да има и проверители на фактите. Това ви го казва една особа с повече от половинвековна практика (вестник, списание, радио, телевизия…). Само че какво е това „независим проверител на фактите“? Или „безпартийна международна мрежа за проверка на фактите“? От кого може да бъде зависим, че декларира независимостта си? Ами това: безпартийна мрежа? Независимост и партия са двете най-имагинерни неща!
Да ви съобщя ли един куриозен факт? Цели 55 години аз съм бил зависим, партиен проверител на собствените си факти. Наречете го автоцензура! Но нито веднъж не съм кощунствал със стандартите на моята общност (нека да е общността)! Никога не съм допускал в моите текстове (наречете ги социалистически) теми за
• насилие, опасни организации и лица, случаи на насърчаване на престъпността, забранени стоки и услуги, поощряване на измами, подбуждане към самоубийство и самонараняване, сексуална експлоатация на деца, малтретиране и голота, тормоз; отнасял съм се с неприязън към човешката експлоатация, към речта на омразата, към голотата на възрастни и проявите на сексуална активност.
Вижте сега за какво сексуално престъпление бях блокиран за 24 часа в любимата ми медия (както и да наричате социалните мрежи!)…
„Искам да споделям свободно с другите – любезно ми пише Независимият проверител. – Премахваме нещата и ограничаваме хората само за да поддържаме общността като важно и безопасно място… Нашата технология показва, че публикациите приличат на други, които нарушават нашите Стандарти за отношението на Голота към общността към възрастен и сексуален акт“.
Аз съм човек на 81 години с (както виждате – с продължителен) житески и както ще се уверите – с продължителен медиен опит и ми е обидно някой богат на интелектуална бедност да ме прави олигофрен!
Да пишеш е по-лесно, отколкото да четеш – е казал някога Ху̀го Ща̀йнхаус: „За да пишеш за вестници, не ти трябва никаква квалификация, но за да ги четеш, трябва да познаваш отлично нещата, света и хората.“ Не, не забъркайте с тази мисъл проверителите…
Да, наистина в илюстрацията[14] има голота, но не сексуална (нееротична голота), а… бедняшка голота (при това географски локализирана, ареална – т.е. естествено принудителна, но това е друг въпрос). Да, наистина има голота и тя е в политическата интерпретация на текста от т.нар. проверител: „Тези хора са напълно независими от руски нефт и газ. Скоро и ние ще бъдем!“. Моят прочит е елементарен: тези хора са лишени от доставките на евтин руски нефт и газ, оголели (обеднели) са от това и сега е нашият ред… Елементарен е този мой прочит, но това, според моята хипотеза е и идеята на автора – откровено проруско внушение.
Вместо да „кажа“ Like, предпочетох да „споделя“ (share-вам) тази публикация, отговаряща на моите политически нагласи. Макар че публикацията е чужда, нали и със споделянето си имам право да изразя собственото си мнение! Към което моят работодател „Фейсбук“ ме поощрява:
„Искаме да споделяте свободно с другите. Премахваме неща и ограничаваме хората единствено за да поддържаме общността като уважително и безопасно място“. Оказа се, че съм стъпил на опасно място.
Смятам, че „споделянето“ има по-голяма стойност от „лайк-ването“, въпреки че потребителите на Facebook генерират 4 милион харесвания всяка минута.
На мен обаче и с „лайк-ването“ не ми провървя!
…Три или четири пъти в годината публикувам в профила си във Фейсбук собствени текстове (обикновено документални журналистически разследвания на български проблеми), които предварително оформям графически в блога си https://neprofessor.wordpress.com.
И познайте какво правя, за да достигнат до по-голям брой читатели Like-вам, Like-вам, Like-вам…
И хоп: „Премахнахме публикацията ви. Изглежда, че сте се опитали да получите харесвания, последователи, споделяния или видеопреглеждания по подвеждащ начин“.
Не си спомням за премахване на моя публикация, но ме учудва как сред 4 милион харесвания на минута независимият проверител успя да разбере, че аз съм се опитал да получа харесвания […] по подвеждащ начин“.
При моите публикации (тези, на които аз съм автор, а не споделените от мен) „подвеждащият начин“ може да бъде заглавието, стилът, аналитичността. Но май няма край!
Краят на моите фейсбучни престъпления ще прочете под заглавието „Аз, престъпникът от Фейсбук“[15]. Някой следващ път, ако до тогава не ме припознаят за дълго време като Доналд Тръмп, колкото и да не съм Доналд Тръмп, колкото и да нямам нищо общо с Капитолия.
Ако обаче това се случи, въпреки фейсбучната ми доброжелателност, публикувам (вж. по-горе) едно изображение (направено може би с рекламна цел), което грубо нарушава стандартите на медийната дизайнерска общност.
…Иска ми се да завърша с една овехтяла снимка (наречете я „Селският Фейсбук“, лайкващ преминаващите край пейката), в която има много сантимент към безфейзбучното минало и фейсбучното настояще…
[1] Ако не се лъжа, това беше думата Perkele. Е, по-късно се срещнах и с финска псувня (нека да го кажа по-точно: от финландския фолклор), по нищо неотстъпваща на българските: „Стар елен да н@бе майка ти“. Но тя не нарушаваше правилото!
[2] ScienceAlert е независимо управлявана онлайн медия, която публикува статии, включващи научни изследвания, открития и резултати Сайтът е основан през 2004 г. от Джулиан Криб. Има читателска аудитория, която варира от 11,5 милиона до 26,5 милиона на месец. В Масачузетс пък Тимъти Джей, почетен професор по психология в Масачузетския колеж по либерални изкуства изучава ругатните повече от 40 години. Друг изследовател на този проблем е Ема Бърн, автор на „Псувните са добри за вас“.
[3] Родените през 80-те години на миналия век (Поколението Y, известно още като милениали, живеещо с принципа „Аз заслужавам!“)
[4] Марк Зукърбърг отрича приемствеността между „Фейсмаш“ и Facebook. Във „Фейсмаш“ студентът Зукърбърг хаква недостъпна информация от мрежата на Харвард и копира личните снимки на студентите/студентките от всички общежития, като снимките програмно се сравняват по две едновременно и се търси по-привлекателния между двамата (днес такава мрежа е Kik).
[5] Фирмата Facebook Inc.(първоначлно TheFacebook) е основана като частна компания през 2004 г. от Зъкърбърг и състудентите му Едуардо Саверин, Андрю Макколъм, Дъстин Московиц и Крис Хюз, докато са все още студенти в Харвардския университет. Зъкърбърг е обявен за лице на годината на списание „Тайм“ през 2010 г.
[6] б.м. Дори и да приема като аксиома крилата фраза на Оноре дьо Балзак „Зад всяко голямо богатство има голямо престъпление“, животът ме е научил все пак да уважавам ментално забогателите. Само че още се колебая как да преценя забогатяването на Рокфелер с едната излъскана ябълка, продадена за две…
[7] News Feed: новинарска емисия – термин на Фейсбук, който показва всички последни актуализации, публикувани от хора, които потребителят следва.
[8] Левиата́н (Дракон, Drakon, в превод от древноеврейски – „навита, лъкатушна ламя“). „Левиатан“ или „Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска“ е заглавието на трактат на английския философ Томас Хобс, посветен на проблемите на философията на правото и на същността и ролята на държавата в обществения живот. Левиатан е библейско чудовище, символизиращо силата на материята и господството на природата, която принизява човека. Хобс използва този библейски образ символично, за да опише властта на държавата като суверен над индивида (държавната власт като „смъртен Бог“). Книгата „Левиатан“ или „Материя…“, която се занимава със структурата на обществото е написана през 1651 г.
[9] Лесѐ-фер (от френски: laissez-faire – „оставете да се прави“), е икономическа среда, в която сделките между икономическите субекти са свободни от държавни регулации. Характерна е за страните от Източна Европа в началото на промените в тях.
[10] Конкретната публикация: „Политическа алхимия: непротивоконституционствувателствувайте!“ е с онлайн адрес – https://neprofessor.wordpress.com/2024/05/26/do-not-violate-the-constitution/
[11] Иван Тодоров, в. „Поглед“, сп. „Вик“, сайт на Съюза на българските журналисти
[12] Валери Тодоров, завеждащ Кореспондентския пункт на БНР в Москва, генерален директор на Българското национално радио, заместник-директор на Националната опера и балет
[13] Carleton S. Coon (1904 – 1981), американски антрополог. Изследването му „The Story of Man“ се приема като антропологична класика Проф. Карлетън Кун има принос в генетични изследвания на българите, насочени към установяване на биологичния произход на съвременната българска нация.
[14] https://www.tiktok.com/@lelya_ti_gosho/video/7092463005211905285 през сайта Societe Chez Kerpeden; тема Русия, 30.04. 2022 г.
[15] В продължение на няколко години самокритичо „складирам“ всички бележки на независимия и безпартийния международен проверител.
Детайли/Details 
Вашият коментар