Иван Ангелов

За автора*

в демократична и тоталитарна автобиография

Бях направо изумен, когато разбрах, че на 49-ия конгрес на БСП (2016 г.^[1]) общият брой на кандидатите за поста председател на Националния съвет на БСП е 28, макар че впоследствие 23-ма от тях си правят самоотвод. Преди да възклина: колко много кандидати за вождове, трябва да спомена и 30-имата Венету-та от 48-ия конгрес (2014). Е, върхът (да не казвам кандидат-председателската тарапана) все пак е 2020 г., когато на конференциите на общински и районни структури (винаги съм си мислил, че това е фалшив адрес) на БСП в цялата страна, са предложени 55 кандидати за пряк избор на председател на БСП! Колкото и да се съмнявам в интелигентността на тази медийна отчетност! И колкото и да не вярвам в „палителя на лампите“ – не фенерджията от Малкият принц („Когато всичко това свърши, някой все пак трябва да светне лампата и да освети как е преминал този избор”^[2])

Въпреки добросъвестното ми  тършуване в „партийните хроники“^[3], така и не открих пълния списък на всички кандидати за партийната власт, извън тези, които в „последния миг“ си правят самоотвод или остават „на тепиха“.

Слава богу, преди 48-ия и 49-ия конгрес крациообсесионистите[4] (натрапчиво желаещите власт) не са толкова напористи: 5-5-6-4.

Когато през 2020 се стига до пряк избор на председател на БСП, има седем окончателни номинации – от общо 55-има кандидати! (вж. нелиричното отклонение по-долу), издигнати (по протокол) от местните структури. Доколко неподправени, естествени, спонтанни и свободни – това е друг въпрос! Но мисля, че отбелязаната вече 5-5-6-4 пропорция е нормална не само за милионна партия, а и за стохилядна (но и за това, когато му дойде времето).

Сега (2025) напразно чакахме някой да „светне лампата“, защото дойде времето на нов пряк избор (пардон, отменен) на председател на БСП – този път със 17 кандидати.

Винаги съм имал резерви към „яздещите“ водители! Зад яздещата показност винаги се крие някакво безсилие. Спомняте ли си колко пъти кандидатът за председател Станишев канеше на „лидерски дебат“(!) другите кандидати[5]. Или пък как Корнелия Нинова канеше навън Бойко Борисов, за да го набие, колкото и условно да звучеше това? Най-накрая и двамата обяздиха социализма: Нинова – „консервативния социализъм“, а Станишев – „модерния социализъм“. Като че ли в зависимост от „превозните“ си средства!

 Горейки за вождизъм, май тук му е мястото на прословутото „Много вожд – малко индианец“ (не казвам родно умотворение, защото се оказва „международно“^[6]), макар че в тази партия „индианците“ по традиция са много около милион! Дори и когато драстично намаляват. През 2014 г. са преброени 130 хиляди партийци, два пъти по-малко от времето на Жан Виденов.

Е, БСП не прекарва организационния си живот на остров, защитен от  икономически, политически и социални бури. И въпреки че според някои синьо-независими „секционни“ преброители 800 000 членове на комунистическата БСП само за две години след преломната 1989 г. напускат доскоро любимата си едномилионна партия, на първите (според клишетата) свободни и демократични избори през 1990 г. за БКП/БСП  гласуват 2 886 363 души! Не смея да кажа партийни членове, защото дори и да не вярвам на демократичните влъхви, че тези 800 хиляди не само са си захвърлили партийните билети, ами са станали и антикомунисти, все пак беше започнало времето на една промяна. С първите бунтарски „реквизити”: палатковите лагери, седящите и „лежащи” стачки (вкл. и една депутатска!), озверените митинги и контрамитинги (с боксове и вериги), агитките на скачащи и нескачащи: „Койт’ не скача, е червен!”. Да, действително в тези паравремена много захвърляха партийните си билети (тайно или демонстративно), други (репресирани, унижавани и огорчавани от режима, или децата им) – като поредния български парадокс (тайно или демонстративно) „почервеняваха”. Всъщност познавам много хора или „изритвани от партията”, или дълги години неприемани в нея, които точно във времето на онова непрощаващо „Койт’ не скача, е червен!” решиха да станат членове на БСП (в краен случай – на други леви формации) – за пръв път или отново!

Намаляването на броя на редовите социалисти обикновено се свързва с името на Корнелия Нинова, която както се кълнеше в колективното начало, цели осем години по амазонски го обязди  или казано наукообразно, „Корнелия Нинова се опита да направи от БСП лидерски проект“.

А всъщност тя узурпира партията, настрои хората едни срещу други и им наложи свои правила и норми. Нинова измисли понятия като „вътрешно партийна опозиция“ и „задкулисие“, а под знамето на обновлението и „разчистване на статуквото“, грубо бяха отстранени опитни хора. Тя ги обвини в кариеризъм, използвачество, колаборация с ГЕРБ, „настанали се на хранилката на мафията[7].

Казано пак наукообразно „членската редукция“ обаче започва още по времето на мотоциклетната амазонка Сергей Станишев, пърпореща цели 13 години по партийното трасе.

За пръв път чух това име, казано на всеослушание (макар че никой не го беше чувал още) в трамвай № 2 от един невероятно стойностен човек, най-нефанатизирания „безпартиен комунист“ Велко Вълканов[8], обучаващ в писането на докладни записки току-що назначения (1995) във ВС  на БСП като главен експерт Сергей Станишев.

…Винаги съм смятал Сергей Станишев за политически полусамотник. Чак пък да има антураж, както се оказва поне според бившия му съпартиец Георги Близнашки[9]: „Най-корумпираните среди в БСП се консолидират зад Станишев. Макар че антуражът на Сергей Станишев няма политическо бъдеще“.

И винаги съм поставял една от модерните напоследък „червена линия“ между мен (колкото и да съм никой!) и проф. Георги Близнашки. Не ми пречеше даже сантиментът, който имах към моя главен редактор Йордан Йотов[10], даже с прощалното слово на Георги Близнашки „Чичо Дачо, борбата продължава!“

„Големият въпрос е – продължава проф. Георги Близнашки – дали ще наложим нашите съвременни ценности като отправна точка за политика и поведение като партия на социалната справедливост, или ще продължим да упорстваме в неолибералните заблуди на Сергей Станишев и неговото обкръжение, които на последния конгрес говориха единствено и само за социална чувствителност. Подобна фразеология е характерна за консервативните, но не и за социалистическите партии“.

•

Дълго време  дълбоко в себе бях склонен да обвинявам няколкото отцепнически партии за намаляването на редовите социалисти: АБВ на Георги Първанов, „Движение 21“ на Татяна Дончева, „Нормална държава“ на Георги Кадиев, „Българска прогресивна линия“ (БПЛ) на Красимир Янков, който „купи“ абревиатурата си БПЛ – Партия български либерали от Петко Симеонов.

На практика обаче, ако погледнем резултатите от няколкото парламентарни избори със самостоятелното участие на „партиите-отцепници“ (може би тук по-точно е да се каже партиите с лидери-отцепници от БСП), те обикновено събират между 0,2 и 2 процента електорална навалица, изразяваща се в минималните 2-3-4000 гласа и максималните – 13-14-15 000 гласа. За номинално купената партия БПЛ например на парламентарните избори през 2021 г. гласуват само… 3750 души.

Проф. Трендафил Митев[11] прави един много интересен прочит за  политическото изтощаване на БСП. Според него за това помогнаха „възникналите за пръв път непримирими фракционни борби и стремежи за надмощия между различните групировки на нововъзникналия лидерски пласт сред социалистите. Нито една друга българска парламентарно представена партия днес не е излъчила политици, които да създадат толкова много паралелни и по същество конкурентни на БСП нови, малки и слаби леви формирования […] Следователно проблемът опира до политическата мъдрост и интелектуалното равнище на левия политически елит в нашата страна“.

Като един от простолюдието, който познава „висше-еталонните“ ни политици само по публичните им изяви, ставайки дума за интелектуално равнище, си позволявам да ги наместя в две основни групи: с достатъчен интелект и… други. И в първата група, колкото и да греша, за себе си съм поставял Татяна Дончева, Николай Камов (от времето, когато в БСП демократично „живееха“ не само индивидуални опозиционери, а цели фракции![12], Валери Жаблянов и Георги Кадиев, абстрахирайки се от всичките им други недостатъци… Да, и Янаки Стоилов – може би още в началото на тази група, въпреки леко натежаващото му вербално безвкусие. И Костадин Паскалев, въпреки твърдението му: „апогея, след който следва зенит“. Между другото, ако ме питате, Костадин Паскалев е най-мъжеещият се (не според джендърската мярка на Станишев-Вигенин) български политик. За жалост той си избра своя политически надир. Не апогея. И не зенита! Който много хора мислеха, че естествено му се полага!

Но да се върна към моя фаворит в един описан вече от мен електорален парадокс с изживяващата се (за онова време) като успешен български политик Татяна Дончева, която иначе харесвам заради „пицикатния“ ѝ начин на мислене (математик, цигулар, юрист, бивш депутат), която все пак успя с много зор през толкова години политиканстване да се отучи от „международния си диалект“^[13]. Но за жалост върху „магаренцето“ на артикулиращата Татяна Дончева по  магарешки“ стоят непогрешимата ѝ категоричност,  надменност и надутост. Както и в един може би забравен вече Случай Иванчева^[14].

„Освен добрият протестиращ, Иванчева е фризьорка. Смятат ли жителите на „Младост“, които са учители, лекари, университетски преподаватели, военни, служители на полицията и каквото искате още като професии – смятат ли, че могат да възложат на една фризьорка управлението на тяхната община – каза в коментар по БНР Татяна Дончева, лидер на „Движение 21“, събрало едва 4000 гласа на Евроизборите. Като ирония Фризьорката събира 30 000! Гласа, разбира се! Не подкупа, инсцениран от Прокурора Гешев!

И сега ми позволете да направя една произволна връзка с тези 30 000. Веднъж те са резултат на евроизборите (2019) за партията на неосъдената тогава Десислава Иванчева (вж. индекс 14), а втори път да приемаш желаните 30 000 за действителни при „осъдената“ с изключване Корнелия Нинова („С мен ще си тръгнат 30 000 социалисти и БСП ще се срине на изборите”!). И още един дженк[15] с тези 30 000 –  „Сигурен съм, че от днес политическият пейзаж в България е много по-различен…“ – това изрича и.ф. регент на БСП Атанас Зафиров след парламентарните избори през октомври 2024. Не знам дали тези 30 000 гласа със своите 0,41% в повече от последните избори, след които електорално изпосталялата социалистическа партия „напълнява“ с цели  184 403 гласа(!), променят с нещо „политическия пейзаж“, но поне достига от комунистическото си начало^[16]. Но не се срина според прогнозата на Нинова – май вече се беше сринала достатъчно! Извън БСП тя продължи да търси „истинското ляво“, но нарече своята онлайн (ленинска) „Искра“ – „Непримиримите“[17], ама без да си дава сметка как се управляват непримирими! Сякаш беше копирала „фризьорката“ Иванчева (нека да не се обижда – цялата ни държава е пълна с фризьорки) с нейната партия „Непослушните“. Да не стигаме чак до „Няма такава държава“, защото едва ли може да се управлява държава, която я няма!

Та ако се върнем към тези 30 000 гласа, които печели „БСП – Обединена левица“ точно те сигурно не са доказателството, че това обединено разединение е повече от пета политическа сила, че това не е нова загуба на избори! Май никой не е изпил горчивата чаша на разединението и никой не е разбрал, че няма как да променим България, ако не сме заедно[18]…

Лявото започва да се събира, да работи заедно, да загърбва разделението от миналото, да погледне напред и поведе хората. България има нужда от това…[19].

И това няма да бъде пълно без тъжна ирония на епилога: „Демографският проблемна БСП и на лявото става все по-голям“. […] Малко сме като разведено семейство,което се опитва да се събере в името на децата“[20].

Макар че това не беше първото „загърбване на миналото“. Имаше и „Демократична левица“ (1994), „Коалиция за България“ (2001), „БСП – Лява България“ (2014), „БСП за България“ (2017). Дето се казва всяка парламентарна четирилетка партията все се коалираше с някого „от ляво“. Сега, 2024 – „БСП – Обединена левица“.

Не знам защо, но все ми се струваше, че този път ще бъде нещо по-различно! Досега всяко едно ляво обединение (по-точно „ляв сбор“, в смисъл на „лява сума“) е било „под шапката“ на майката-партия (да не използвам грубото – фуражка). Сега обаче се заговори за „коалиционен съвет“, което трябваше да е съвсем нов подход. Аз като пръв наивник си мислех, че БСП (регентското БСП) ще бъде равнозначен член на този съвет и председател на съвета ще бъде някой от „соц-динозаврите“. Колкото и да имам резерви към Георги Кадиев, в случая ще се възползвам от неговата категоричност: „Не може да има монопол на една политическа партия, още повече в лявото!“

Уви! И този път коалиционният съвет[21]  остана под „фуражката“ на БСП, ръководен от военния филолог Атанас Зафиров. Затова не се дразнете, че казва подценяме (вм. подценяваме) или ни плаши, че партията няма да се преучредява.

„БСП не се продава. БСП не е на борсата. БСП няма да се преучредява. БСП няма да се влива никъде и нищо няма да се влива в БСП. Всеки, който твърди противното, е или откровен лъжец, или обслужва чужди интереси. Ние се опитваме да променяме БСП, защото повече така не може“!

Как да не може! Обърнете внимание как членовете на коалицията се изнизваха: 17-16-15…До осем (към днешна дата[22])! Обърнете внимание и колко от представителите на другите леви партии намериха място като водачи в кандидатските парламентарни листи: пет от 31 места[23]! По-късно от партията-лидер (колкото и много неща се се изговориха за нино-лидерството!) се смилиха за още едно място. Но пък двама от партийните регенти (Гуцанов и Стойнев) окупираха по две места – за по-сигурно. И заплакаха за третия си колега „знаковото лице, останало извън кандидатските парламентарни листи“ – Кристиян Вигенин, забравяйки, че той вече е настанен в Европарламента. Същият този Вигенин, който (не)съзнателно каза: „Тази Бузлуджа е различна“. Разбира се, той няма предвид двете Бузлуджи, отбелязали 133-ите години от организираното социалистическо движение у нас, отбелязали годишнината  на две различни дати: 27 юли 2024 и 2 август 2024 на разединеното ляво и на обединеното ляво. Е, вярно, през 1997 г. Георги Първанов и Жан Виденов също вървят по две пътеки към Бузлуджа. Но в един ден! И Бузлуджа не се оказва различна.

Мога да го кажа и с ирония: вляво са 30-те хиляди, които са тръгнали с Корнелия Нинова, а вдясно – „остатъците“ от БСП, малко преди БСП да се присламчи към Обединената левица, но за да я оглави. Другите 30 000, които БСП (като БСП-Обединена левица) добави към „изборната“ си победа, също са иронично уязвими…

И без да правя сравнение с несравнимото, през 1891 година от Бузлуджа слизат двама души (Димитър Благоев и Янко Сакъзов), но върхът си остава единен. След 133 години, както виждате, има две Бузлуджи!

Тези 30 000 ме водят и към други разсъждения.

…Колкото и да се спъваме в понятия като „членове“, „организирани членове“ и „членска маса“, „електорат“, „твърд електорат“, „симпатизант“, „доброволец“, има една тенденция на намаляване на всичките тези групи. Преминала през умопомрачителния електорат от  6 639 562 души (при население от 8 948 649 души, 1986 г.), БСП достига през юни 2024 г до нелепите 151 557 гласа.

Във всеки случай това не се дължи на периодичните изключвания на членове на БСП (най-често от т.нар. опозиционен елит). И колкото тези наказателни манипулации да не са чистките през 1949 г. когато над 11 хиляди комунисти са изключени от БКП,  уставните „присъди“ 75 години по-късно звучат толкова неадекватно, че имаш чувството, че пак се търси „врагът  партиен билет“. Все си мислех, че това партийно наказание (изключването!) си е останало в партийното минало![24]а, ама не! При това с такъв лема-тичен аргумент:

• нарушаване на принципа на демократичното единство;

• нарушаване на доброто име на партията;

Препрочитам „основанията“ за изключване от партията и започвам да съжалявам за определението си „неадекватно“ (по-горе), вместо скудоумно! Какво значи това „демократично единство“ и какво е недемократичното единство (?); какво е това „добро име на партията“ и с какви мискинлъци то може да стане лошо(?).

Да, има странни, много странни изключвания, които трябва да изтърпят шаржовата ми редакция:

• Красимир Янков например, е изключен едва ли не за снимка  на плажа в „Слънчев ден“ в официален костюм. стоящ диван чапраз пред Георги Гергов и Георги Търновалийски по… бански пред любимата шатра на бизнесмена.

• Георги Гергов е отстранен от Националния съвет на БСП след поискана оставка от Корнелия Нинова, след като става ясно, че е домакинствал на неформалната среща между бившия главен прокурор Сотир Цацаров и издателя на в. „Сега“ и собственик на „Овергаз“ Сашо Дончев в началото на 2017 г. По-късно Социалистическият Ивайло (б.м.) е изключен и от самата партия.

• През 2015 г. Георги Кадиев сàмо предлага (на „своите“, разбира се) да се позволи извършване на политическа агитация на майчин, в частност турски език, тъй като такава европейска забрана имало само в Грузия и Турция и това само „дава кауза на ДПС“. Според него е глупаво да се агитира на български с превод на турски в село с български мюсюлмани. Заради това той е заплашен от изключване от парламентарната му група, но изключването му е отхвърлено с два гласа.

• През март 2014 г. са изключени Георги Първанов, Румен Петков, Евгений Желев, Росица Янакиева, Ивета Станкова-Пенкова, Георги Близнашки. Причината – системно нарушаване на уставни норми, нарушаване на единството и единодействието в партията и неизпълнение на колективно взетите решения.

Докато идва „върхът“:

14 са изключените („опозиционери“ на БСП-ръководството!) на 50-и конгрес на партията[25]! И май това е най-знаковото конгресно събитие! 50 членове от пернишката организация на БСП напускат партията.

Бъдещият председател (иначе и.ф. на регент) на партията Атанас Зафиров прозорливо (според менталните си възможности) казва: „Клиентелизмът[26] си отива!“. Използвам иронията, защото, дошъл с 9 септември, клиентелизмът (макар и в малко идиличен вид), бодро крачи цели 80 години в редиците на БСП.

И може би това е един от проблемите на поизбеляващо-червената партия – не е точно вождизмът.  Не е и кариеризмът, каквито са най-честите обвинения за членовете на тази партия (привнесен от времето на БКП-номинативността). В самата партия  като структура също може да се направи кариера (да се издигнеш, да се изкачиш по някаква длъжностна стълбица), но тъй като я няма партията държава, то е по-скоро в сферата на  нормалния (неклиничния) нарцисизъм. Е, има случаи, в които малки (местни) червени началници назначават близките си в синекурни местни структури на синекурни длъжности, но това на национално равнище е едва осезаемо.

Мисля си и за други физиономични недъзи, откривани периодично от идеологически френеолози върху лицето на БСП: подлизурство, авантаджийство, шлангаджийство, поклисарство[27]… Но най-вече – сервилността, не обаче в онази позната социалнопсихологическа интерпретация. А вътрешно-партийна, групова сервилност.

Но извън тази идеологическа френеология, ща не ща, се спирам върху репликата на Атанас Зафиров „Клиентелизмът си отива!“ за 50-те перничани, които напускат партията по време на 50-ия конгрес на БСП. И ще си позволя да привидя Клиентелизма като дефект на цялата партия, не точно като своя латинообразен прототип…

Все си мисля, че зад този иначе демократично-примамлив реквизит в изборния закон – електоралните преференции – също може да стои клиентилизъм Защото: с какво е натоварена репликата на социалисти от Пловдив: към Атанас Зафиров: „Ще спечелим с председател като вас!“. Може би се товаря излишно.

Понятието Клиентелизъм в българския език е лексикална единици с най-ниска степен на използваемост. То не е нито сред стоте, нито сред 550-те най-често срещани думи в българския език (потребител – 972 950 пъти, беседа – 488 892, категория – 329 792, година – 140 927, България – 120 406 пъти…)[28]

Следва продължение

---

[1] Въпреки фактологическия си перфекционизъм, изтръпвам при мисълта, че може да съм сгрешил не датата, а годината на някой от конгресите, които споменавам в този текст. Някога  БКП-конгресите бяха на пет години. Няма първо, няма второ заседание. Сега започва един конгрес – първо заседание. След една година – второ заседание на същия конгрес (я в Пловдив, я в Габрово). Според медийната информация зад годините 2008, 2009 и 2010 – стои все 47 конгрес на БСП.

[2] Думи на Кирил Добрев на среща с членове на софийската организация в зала 3 на НДК

[3] Тършувах в сайта на БСП и за твърденията на Корнелия Нинова за кворума на НС при изключването ѝ, както и за присъствието на „външни лица“. Нищо! Никаква информация! Май не само по време на нашия едновремешен социализъм, а и сега по време на демократичния социализъм се укрива неудобната информация!

[4] Крациообсесионисти. С този неологизъм може би неуспешно се опитвам да се доближа до Нойзи-антропологията, претенциозно изследваща някои процеси в социалистическата партия в България.  А иначе –  крациообсесионизмът е натрапчиво желание за власт е производно от крацио: гръцкото κράτος –  „власт, господство“ и обсесия: натрапчиво желание за нещо.

[5] Колкото и това да звучи като трудно разбираема реплика (все едно  на немски) на Сергей Станишев към собствения му мотоциклет: „колебаещият“ се между ЕП и БСП е бил готов да подаде оставка преди конгреса, за да не се противопостави на исканото отдавна от него лидерско състезание(!). Ако никой не иска да се състезава, тогава Станишев бил готов да поиска вот на доверие, което ще му помогне да направи радикални промени в Изпълнителното бюро (не се опитвайте да разберете партийното му нахалство!).

[6] Too many chiefs, not enough Indians – фраза, популярна и в англоезичните страни, използвана за описание на груповата динамика, при която липсва сътрудничество, защото твърде много участници очакват да водят, а другите да ги следват

[7] Панко Анчев, Ако правилно формулираме проблема, възможно е да го решим, 25.11.2021, https://trud.bg/a/articles

[8] Велко Вълканов (1927 – 2016). Доктор на юридическите науки. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публицистика. Депутат в VII Велико народно събрание, 36-о, 37-о и 38-о Народно събрание. На президентските избори през януари 1992 г. е кандидат за президент с подгласник Румен Воденичаров – печели на втория тур – 47,15% от гласовете. Председател на Комитета по правата на човека, Председател на Българския национален съвет за мир. До края на 2003 година е председател на Българския антифашистки съюз

[9] Георги Близнашки: юрист (проф. по конституционно право) и политик (служебен министър-председател). Ръководи софийската организацията на БСП в началото на 90-те години. Бил е член на Висшия съвет на БСП. Народен представител. На 7 март 2014 г. Националният съвет на БСП прекратява членството му в БСП (вж. по-долу темата изключени).

[10] Йордан Йотов:  историк – член-кореспондент на БАН. Член на Политбюро на ЦК на БКП и секретар на ЦК на БКП. Главен редактор на в. „Работническо дело“ Участник в комунистическото съпротивително движение. Партизанин от Партизанска бригада „Чавдар“.

[11] Проф. Трендафил Митев, д.ист.н., Пред изчезване ли е и последната “историческа партия” в България? В. trud.bg, 14.06.2024 г.

[12] Първите фракции, появили се в монолитната дотогава (1991) БКП са Алтернативното социалистическо обединение (АСО) на Николай Василев, „Път към Европа“ на Петър-Емил Митев и Андрей Райчев, „Демос“ на Александър Томов, БКП „Демократичен форум“ на Драгомир Драганов.

[13] С много зор навярно и заекващият Драгомир Стойнев, когото дори съжалявах заради селските подигравки на Бойко Борисов, преодоля този свой дефект. Но това, както при много хора,  не се оказва единствения му кусур. Суетността му на икономически Сорбонист (макар и в българска саксия) започна нахално да се проявява и бързо се нареди сред регентите на СледКорнелиевата БСП заедно с Атанас Зафиров, Борислав Гуцанов и Кристиан Вигенин (слава богу, добре, че нещо пак заекна у него, защото изведнъж се отказа от последната „председателската надпревара“ 2025). Един друг Сорбонист, който се виждаше като безусловен вожд на БСП след Корнелия Нинова – Крум Зарков – дай боже да е и за негово добро – нещо озапти амбицията си… Ако пък Румен Радев го пази за постпрезидентския си проект, може би това ще бъде поредното му разочарование – след „пиарката“ Елена Йончева, незаменимите „адютанти“ Иво Христов и Калоян Методиев и онова кадърно момче Кирил Петков, надарено с куп шарлатании.

[14] Публикацията „Veredictum sine iudice • Присъда без съд и съдия“ (с продължения) в блога на Иван Ангелов – Детайли/Details: https://neprofessor.blog/2020/01/20/727/

[15] Шега, майтап – според речника на улицата.

[16] Информацията е за 1920 г. Партията е основана през 1919 г. като наследник на БРСДП (т.с.), приемайки името БКП (тесни социалисти). По-късно добавката „(тесни социалисти)“ е премахната, като остава само Българска комунистическа партия.

[17] В края на 2024 г. бившият лидер на БСП, съобщи, че стартира национално движение под името „Непокорна България“. Намеренията са движението да прерасне в политическа партия. Движението ще бъде позиционирано в център-лявото политическо пространство.

[18] По Борислав Гуцанов на традиционния събор на социалистите на Бузлуджа, 27 юли 2024

[19] По Кристиян Вигенин на традиционния събор на социалистите на Бузлуджа

[20] По Георги Кадиев.

[21] “Coalitio” произлиза от латинския глагол “coalesce”, който означава “да се обединят” или “да се съединят”. Този глагол е съставен от наставката “co-” (заедно) и “alescere” (да започне да расте или да се развива).Наставката си остана като илюзрно „со-“ (ко-), а „развитието“ май отново застопори..

[22]  20 февруари 2025, датировката на този текст.

[23] Три места за „Изправи се, България“ и по едно – за „Движение 21“ и ПП АБВ.

[24] Христо Ганев, Валери Петров, Марко Ганчев и Гочо Гочев са изключени от комунистическата партия (1971) за отказа им да гласуват протестното писмо срещу награждаването на Солженицин с Нобелова награда (членството им е възстановено през 1984). Благой Димитров, който единствен гласува „против“, е безпартиен. Той е изключен от Съюза на българските писатели.

[25] Ноември 2023 г.: Кирил Добрев (за втори път), Светлана Шаренкова, Ана  Пиринска, Петър Витанов, Николай Бериевски, Ваня Добрева, Валери Жаблянов, Петя Михалевска, Костадин Дурчев, Ленко Петканин, Атанас Атанасов, Петко Димитров, Ралица Андреева и Мартин Жлябинков.

[26] Клиентела (от лат. clientēla) – свободни граждани, малоимотни или безимотни в Древен Рим, които срещу издръжка, получена от богати римляни, били задължени правно и морално(!) да подпомага своя патрон (да гласуват за него на избори, да го придружават при пътувания…).

[27] Поклисар: Някой, който се мъкне постоянно след някого с надеждата да получи нещо (дадено под формата на милостиня) или да бъде приет в компанията.

[28]  Анализ на Николай Костов (2011) върху най-често срещаните български думи в българоезичната версия на Wikipedia. Освен списък с честотата на срещане на отделните букви, има и списък с първите 100 най-срещани думи (заедно с броя срещания) и списък с 550-те най-срещани думи (без броя им). .

* Заглавната“ илюстрация (Headline picture) е колаж от репродукциите на кориците на две книги „Защо не сме социалисти” (2009), реплика на  книгата  „Защото сме социалисти” – съчинение на тогавашния министър-председател Сергей Станишев (2008). На корицата на тази книга авторът се е курдисал до баба Тонка Обретенова, Карл Маркс, Николай Добрев, Тони Блеър, Никола Вапцаров, Сеголен Роаял, Йордан Радичков, Нелсън Мандела, Пабло Пикасо, Джон Ленън и други според Станишев „привърженици на лявата идея“. Но кой знае защо липсват Ленин, Сталин, Мао Цзедун и Ким Ир Сен.

Авторите на „Защо не сме социалисти” слагат на корицата на своята книга Алберт Айнщайн, Димитър Талев, Александър Солженицин, Елин Пелин, Фьодор Достоевски, Шарл дьо Гол, Роналд Рейгън, Андрей Сахаров, Димитър Петков, Борис Христов, Райко Алексиев, Албер Камю, Антоан дьо Сент Екзюпери, Захари Стоянов, Николай Бердяев, Иван Вазов, Христо Явашев-Кристо, Мик Джагър, Змей Горянин, Борис Пастернак, Пенчо Славейков и други.

А в центъра – между Стефан Стамболов, Маргарет Тачър, Никола Мушанов и Уинстън Чърчил – намига един клоун. Автори в книгата са Георги Мишев, Георги Данаилов, Кръстьо Кръстев, Йордан Попов, Любослава Русева, Михаил Вешим, Йосиф Перец, Ганчо Савов, Георги Господинов, Стефан Вълев и Васил Станилов. Художник е Николай Пекарев.