Втора част
Уточняване на социалния и политическия дрескод „пришълец“ • Le chanteur qui chamboule la vie politique bulgare • Маргарет Тачър: „Всяко управление започва с владеенето на езика“ • Ефектът Данинг-Крюгер: глупавите са твърде глупави, за да го разберат • Моята побългарена адаптация на „Магьосникът от Нула-Три“ • За десетте Божи заповеди и укро-канонизирането на т.нар. евроатлантически ценности • Меншевизъм по болшевишки. Диктатурата на пришълците, превърнали държавата в Дебора
Върнете се към началото (кликни)
Иван Ангелов
6.
За десетте Божи заповеди и укро-канонизирането на т.нар. евроатлантическа ценности
Не се съпикясвайте, ако ви кажат: „А бе, какъв евроатлантик си ти!“ Със сигурност обаче няма да ви кажат „антиатлантик“, защото дори и да съществува такава идеология в европейските страни, които смятат евроатлантизма за заплаха за националната идентичност и уникалността на народите в Европа, българите не са сред тях – ние просто не познаваме тази дума. На нас ни харесва „евроатлантизма“, „евроатлантическите ценности“, „евроатлантическата ориентация“, която беше превърната в „пътеводна звезда“ от читателя на „Винету“, Бойко Борисов, давайки си сметка, че от „типи“-то на червения вожд (американско-червения, защото, както ще се окаже има и друго червено) един ден ще започне голямата идея на атлантизма.
И започва голямото каканижене, теленижене, плямпане, дърдорене, ломотене, празнословене, бърборене, дрънкане, бръщолевене, хем в подражаване на „пътеводната звезда“, хем като отговор на „фалшивите новини и хибридните атаки, с дезинформацията, с която обществото бива заблуждавано за евро-атлантическите ценности, които са същността на сигурността на страната“ (според титана на мисълта, който „превъртя Рубикон-а“ – Цветан Цветанов, 2010).
За жалост обаче се появява друго чудовище, истински Франкенщайн на мисълта: шаблонът, клишето, речевата щампа.
Не казвайте: „Какво от това!“
Това са „убийците на текста“, Ко-вирусите на смисъла, вкостенени езикови блокчета. Всичко това се побира в написаното от Нора Галь „Словото живо и мъртво: от „Малкия принц“ до „Кораба на глупаците“. Можете да го разчетете и по друг начин: Някои политици са „майстори на шаблона“, те притежават завидно умение да говорят много, без да казват нищо.
Още по-неприятният феномен е незабележимостта (б.м. безбитността) на думите: има нещо като дума, но нито я чуваш, нито я виждаш. Учените (проф. Богдан Богданов, например, но без да има предвид евроатлантизма) наричат този феномен „непосочими неща, т.е. от lekta: дали нещото, което сочи това име съществува или не. Lekta-та (от гръцки, колкото и да не ви интересува това) е ключовото откритие на стоическата школа по философия за разликата между езика и действителното съдържание; дали нещото, което сочат имената съществува, или не съществува. Аз обаче ще го имам предвид, колкото и непрофесорски прочит да направя на това почти номинално понятие в българския политически живот.
Прекалената употреба особено на израза „евроатлантическа ценност“ свидетелства – според доц. д-р Йордан Величков – както за интелектуалното ниво на политиците, така и за нагласите им за прекалена сервилност към западно-европейските партньори и подценяването им и пренебрегването на собствените национални достойнства. За Калоян Шишков „прекаленото афиширане на тези ценности станаха проблем за самите ценности“, а според Асен Генов „оправдаването с евроатлантизма на България е много трудна за управление комуникационна задача“.
Е, колкото и да е приятно/неприятно философията на атлантизма на държавно ниво днес се изповядва повече в страните от Източна Европа, докато в Западна Европа започват да преобладават паневропейските идеи.
…Макар че се пазех да не започна да ви замерям с теория, сигурно ще наруша намерението си.
Евроатлантизмът (извън политическото каканижене) е понятие, известно като трансатлантизъм – геополитическа философия за политическо, икономическо и военно сближаване на държавите от Северна Америка и Европа под общите ценности на демокрацията, индивидуализма, свободите и върховенството на закона. Но тъй като всяка теория си има и практика, практическият прочит и цел (още от края на Втората световна война) на евроатлантизма е да предотврати разпространението на влиянието на Съветския съюз на територията на Западна Европа. Но тъй като Източна Европа е друга идеологическа губерния, през 90-те години ще дойде и нейният ред. С процеса на реинтеграция, започнал със сриването на комунистическия свят, и страните в Източна Европа получават своята независимост от Москва и все едно дали ви харесва или не – се сдобиват със своята паничка евроатлантизъм.
От онова време досега много български политици под път и над път се бият в гърдите като „евроатлантици“ и ако човек приеме самоидентификацията им за чиста монета, може сериозно да се обърка (Даниел Смилов). Не си спомням обаче някой от родните ни политици или медийни модератори да е дефинирал какво точно представлява „европейското поведение“, да е изброил кои точно са „евроатлантическите ценности“. Колкото и терминът „евроатлантически ценности” да не съществува в класацията на юридическите термини на ООН.
Освен това „евроатлантическите ценности“ не са като десетте божи заповеди:
6. Не убивай; 7. Не прелюбодействай; 8. Не кради; 9. Не лъжесвидетелствай…, колкото и да е възможно да бъдат открити ценностни категории, макар и в декларативен вид, в Уставите на двете организации: НАТО и Европейския съюз или пък Хартата за основните права на ЕС.
И точно, когато се говори за ценности, ми се иска да кажа няколко думи за духовното изтощение на смисъла на понятието евроатлантизъм, за опредметяването на идеята евроатлантизъм. Евроатлантизмът, който ни потиска / рекетира понятийно днес, просто е институционализъм – на две организации: НАТО и Европейския съюз. Не се притеснявайте, че едната организация е военна, а другата – грубо казано – стопанска. Не се притеснявайте и ако ценностите са им идентични. Колкото и опростачено да е – едната носи демокрация с танкове, другата – се превръща в „партийна машина, която се меси в живота на държавите членки, особено когато не харесва правителствата им“ (Ришард Легутко – Европейски консерватори и реформисти). И още повече сякаш Европа не иска да се еманципира от очевидната американска зависимост, за да стане един от значимите фактори на световната сцена, напомнящи времената на евроцентризма
В края на краищата не забравяйте тези три неща:
1. Целта на евроатлантизма е да предотврати разпространението на влиянието на Съветския съюз на територията на Западна Европа.
2. С процеса на реинтеграция, започнал със сриването накомунистическия свят, и страните в Източна Европа получават своя евроатлантизъм.
3. Не забравяйте, че американските въоръжени сили са гръбнакът на НАТО, а „всичко останало са пискюли и украшения“[1] – утвърждаването на ценностите на НАТО, т.е. на „чистия“ атлантизъм, в този момент е в интерес само на САЩ.
В интерес на САЩ е и войната (с Русия) на територията на Украйна и за сметка на Украйна като инфраструктура и човешки потенциал. Пък и не само това…
Все пак е война! Щом е война, има агресор (дори и само като пропаганден слог съзнанието ни се препъва в тази дума); има и жертви. Естествено е да застанем на страната на пожертваните.
Да, добре е да кажем с думите на Мария Габриел: България потвърждава непоколебимата си подкрепа за Украйна и като че ли в някои случаи е по-добре България да изпраща военна помощ на Украйна (това ни доближва до мира!), отколкото:
• да поставиш на сградата на Столичната община украинския флаг (сякаш това е общината на Киев!) – ибрикчийска операция, гласувана от Столичния общински съвет. Тогава са преименувани и площи, близо до руското посолство: една от алеите в района е наречена „Героите на Украйна“, а площадът наблизо – „Борис Немцов“. И вижте каква ирония: когато група българи, които иначе уважават чуждите символи свалят знамето, сгъват го внимателно и го изпращат на украинския посланик „да си го закачи в двора“, шефът на СОС намира възможно най-тъпия аргумент за случая: „Свалянето на украинското знаме е посегателство срещу демокрацията“;
• Украинско до повръщане в Банско! – е озаглавил поста си във ФБ Тодор Тодоров. „След погрома в центъра на Банско с украински знамена сега са окупирали (става дума за гостоприемно приютени бежанци) любимото място за отдих на банскалии – местността Ролбан. Всички пейки и маси са грозно намазани с цветовете на Украйна. Докога ще търпим това? На някои им беше смешно, че преди месец бежанците поискаха преименуване на най-личния връх над Банско – „Тодорка“ да стане връх „Слава на Украйна”.
• Посолството на Украйна дава начало на Ukrainе Street – кампания-петиция за преименуване на улици в България: украински вместо руски имена.
„Днес, 29 март, жителите на България са призовани да подпишат петиция за преименуване на улици, на които се намират руското посолство и консулства в подкрепа на Украйна:• част. от ул. „Никола Мирчев” – сградата на руското консулство в София – на ул. „Героите на Украйна”; • бул. „Драган Цанков” – сградата на руското посолство в София – на бул. „Украйна”; • ул. „Ниш” – сградата на руското консулство в Русе – на ул. „Героите на Украйна”; • част. от ул. „Македония” – сградата на руското консулство във Варна – на ул. „Украйна”.
Б.А. Нищо не си представяйте: само си помислете с какво украинските имена превъзхождат българските! Актът хич не е символичен, както се казва в края на петицията. Той е кощунствен!
Затова и бих се доверил на форумните людоеди за нелюбезните им коментари за украинската посланичка:
„Миналата седмица украинската посланичка за малко да уволни председателката на Съвета за електронни медии Соня Момчилова, защото отказала да свали от ефира Волгин или поне да го преименува на Мисисипин. После посолството сгълча президента Радев, тъй като изтървал забранената думичка „мир”.
Е, има и един неатлантизиран украински флаг – на отец Петър, свещеникът на храма „Успение Богородично“ в Несебър. Той също издига украинския флаг, но по чисто състрадателни подбуди: храмът приютява бесарабски българи, бягащи от войната в Украйна.
…Нарочно казах неатлантизиран, защото всичко в днешния свят отдавна е атлантическо, атлантизирано, евроатлантическо, включително и формално неатлантизираната Украйна. Атлантическото и евроатлантическото се оказват „кауза свята, кауза вечна“… Не, това не е моя приумица, а девизът на международната конференция „Усилване на сдържащия потенциал на НАТО“.
Не се изненадвайте – още преди пет години (а може би и по-рано) е казано как атлантически / евроатлантически трябва да изглежда светът, а ние – като този свят. А може би само ние (може би като по-лабилни), защото сме свикнали да имаме винаги Голям брат – един от „1984“ и другият – от 1990
• Спиране излъчването на всички руски телевизионни и радиоканали на територията на ЕС. Обща европейска позиция срещу руската пропаганда.
• Отнемане правото на достъп в България и в ЕС на руски политически емисари и агенти като Решетников, Дугин, попове (б.м. както видяхте на поповете им дойде реда), „нощни вълци” и други глашатаи на кремълския режим.
• Културна изолация на Путинова Русия.
• Пререгистрация с последваща забрана на всички НПО, свързани с хибридната агресия на РФ срещу България.
• Изпълнителната власт да посочи, а прокуратурата и съдът да осъществят справедливо правораздаване спрямо лица и организации, подчинени на външни сили и ерозиращи националната сигурност на българската държава.
• Прецизна и честна (б.м. това е единственото понятие, което не е в логическо единство с останалия текст!) дерусификация на българския обществен живот.
• Преименуване на всички селища, улици, учебни заведения, местности и др. обекти, носещи имената на откровени българомразци и национални предатели като граф Игнатиев, Иван Аксаков, Радко Димитриев, Владимир Заимов, Никола Вапцаров и др.
Познато ли ви е всичко това? Лека-полека всичко ще ви става още по-познато.
Когато прочетете следващите редове, не викайте на помощ неповторимия Юлиан Вучков: „Слушам и не вярвам на ушите си!“. Не се връщайте и към илюстрацията „Конституционен съд“ с копие на декларацията на Кирил Петков „Български гражданин съм и нямам друго гражданство“.
Тук всичко може да е вярно, освен „българско“
Четете!
„Имало е времена, когато трикольорът е бил важен, модерен, но сега не сме в тях, сега следваме своя европейски път, за да живеем в модерна, демократична държава без влияние от Кремъл и Путин“.
• „Издигането на пилона е операция на режима в Москва и цели да ни откъсне от нашата геополитическа ориентация, и се изпълнява с подкрепата на русофилът Радев“.
Не знам дали петимно говорещият пред Фейсбучна публика двоен академик – премиерът Николай Денков се е спъвал в тези думи или му е било по-удобно да се спъне в татуирана фраза „Свобода или смърт“ на ръката на оня нещастник, който с макетно ножче беше обрезалил (б.м. неологизъм от орезалил) онова 17-годишно старозагорско момиче Дебора.
„Често се ползват национални символи за прокарване на фашистки, националистични идеи – това е злоупотреба – каза премиерът. – Трябва да се помисли внимателно къде е границата. Това са нашите символи, ние сме българи с тези символи“.
Нека обаче петимно говорещият премиер да каже опетнява ли по някакъв начин „нямащият чуждо гражданство“ Кирил Петков, изричащ
•„Българското знаме вече не е модерно и не показва никакъв евроатлантизъм, поради което няма нужда да парадираме с него, защото така ще ядосаме нашите партньори от посолствата на САЩ и Украйна, както и НАТО, САЩ, и ЕС“.
Тъй като не съм химик, и никога не съм изричал „С терористи не преговарям“, ми се иска да кажа, че няма по-отвратителен начин словесно да опетниш някого, нещо или пък национален символ. Не с крак! Не с раздиране! Не с огън! – а с думи!
Е, и какво като има член 108 от Наказателния кодекс (Престъпления против Републиката; раздел IV):
„Който по какъвто и да е начин опетни герба, знамето или химна на Република България, или знамето или химна на Европейския съюз, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба до три хиляди лева“.
…Да, разбирам, химера е да наказваш някого заради това, че искал националния Му флаг да показва някакъв евроатлантизъм! По-вероятно е в Конституцията да се промъкне като мокра връв предложение за… промяна на националните символи.
Бих направил колаж на бъдещия модерен български флаг, но не ми се иска малкото си скапан живот да прекарвам в затвора. Въпреки че идеята е на видните евроатлантици Росен Плевнелиев, Соломон Паси и Елена Поптодорова, според която в националния ни флаг следва да се внесат цветовете или елементи на европейското и натовското знаме! А в конституцията – да се предвиди текст, според който България да не може да се произнася с референдуми за излизане от НАТО и ЕС!
[1] По Валентин Вацев, из „Сянката на безсмислицата тегне над НАТО“, pogled.info 2015
7.
Меншевизъм по болшевишки. Диктатурата на пришълците, превърнали държавата в Дебора?
„Нерде Ямбол – нерде Стамбул?” – язвително ме попита редакторът на този текст, нехаресвайки това (вътрешно) заглавие. Но и без този въпрос смятах да отговоря. Пътят от насилието на малцинството над болшинството до обезобразяването („с идеална цел“) на една държава не е чак толкова дълъг. Дори и да започва от 1917 като номинална понятийност. Това, което ще ви кажа не е политика, а информация: разколът в Руската СДРП на болшевики (от рус. большой – голям) и меншевики (от рус. меньший – малък) се случва на II конгрес на партията. В историята името болшевик остава като член на ляво революционно, а според много автори – на ляво-екстремистко крило, а болшевизмът като нова дреха на деспотизма, по-късно – тоталитаризъм, а в наше време – любимец на левия елитизъм. Съдбата на по-голямата част от меншевиките е трагична.
Но колкото и противни, престъпни и жестоки събития да са свързани с болшевизма – върху плоскостта всекидневно съзнание много по-болезнено е насилието на малцинството над мнозинството. И не е казано това на всяка цена да е свързано със системата на управление (олигархията, например като „управление на малцинството“), защото в моментния си социален гняв бихме нарекли сегашните управляващи или какистократи[1] или клептократи[2], което ще е подигравка с „Теорията на държавата“. Това все пак са недемократични форми на управление. Но съвсем не означава, че в една демокрация не могат да попаднат и да се изявят властово и какистократи, и клептократи, а и всякакви други „крати“. Това не означава, че в някакво демократично кюше не може да се намери време (почти като теория пространство-време на Макс Планк) за насилие на малцинството над мнозинството – с болшевишки маниери, обобщени като „Диктатура на пролетариата“ (ДП). За жалост при дешифриране на абревиатурата ДП може да има много производни, но едно от тях съвсем случайно може да бъде и… „диктатура на пришълците“ – тези, за които вече стана дума: правещите се на извънземни.
[1] Какистокрация: (букв. управление на най-лошия) система на управление, при което властта се упражнява от неподготвени, посредствени и политически непригодни управници.
[2] Клептокрация: система на управление, при която нейните служители и управляващата класа, като цяло, преследват собствени интереси и политическа власт за сметка на по-широкото население
Та за тези, мислещи се за sup-(per) пришълци – иначе, sub-(average) политорганизми диктатът е позволен, дори и мнозинството да се нарича „държава“. Колкото и невероятно да ви звучи едно цинично малцинство може да си позволи да накълца с макетно ножче моралната плът на една държава, както при онова 17-годишно момиче Дебора… Ето това е – наглостта като религия, като начин на живот, като частна конституция. Но можете да наречете всичко това „Диктатура на пришълците“…
И никой още не знае колко ще са шевовете върху плътта на българската Конституция, орисана за промяна – от хората на Промяната (ПП-ДБ, главните герои от този текст: „Тенекиените пришълци и аборигените от същия джинс“), от аборигените на еднокнижния Борисов, от българските аборигени на „Турция е нашата родина“ (по Мустафа Карадайъ). Сглобка от 166 парламентарни подписа – ключът към вратата, наречена Конституция
Но защо ли баш конституалистите (проф. Пламен Киров, например) заговориха за липса на легитимност за тази лелеяна промяна – не само за Христо Иванов като негова детинска (б.м. не детска, заради нюанса) мечта, като негова обсесия, но и цялата (извинявам се за сравнението) „евроатлантическа пасмина“ (по заглавие на svobodnoslovo.eu)?
За да се изменя Конституцията, трябва да има една изначална политическа легитимност на самия орган, който изменя Конституцията. А легитимността на този парламент е доста крехка. „Имаме един парламент, който осъществява законодателната власт, но се ползва с много ниска политическа легитимност. Той е излъчен с участието само на 40% от хората, които имат право на глас. И помислете, едно мнозинство от две трети в този парламент има ли тази демократична легитимност да изменя основния закон! Конституционните изменения трябва да бъдат легитимни!“. Когато имаме проблем с легитимността, то би следвало проектът да се постави на едно широко обсъждане (затова обаче можем да се съмняваме!)
Без да съм професор (нито от БАН, нито от БАНИ) ще се опитам да раздробя тези 40 процента:
От гласувалите 2 683 606 души на последните парламентарни избори делът на ГЕРБ-СДС е 26,49%, на ПП-ДБ – 24,56% и на ДПС – 13,75%. Вижте обаче какъв е делът на тези три партии (от „конституционната сглобка“) върху общия брой избиратели (както предпочитаме да казваме по списъците от ГРАО): ГЕРБ-СДС (10,16%), ПП-ДБ (9,41%) и ДПС (5,27%). Не се учудвайте: това е по-малко от една четвърт от всички възможни избиратели: 24,84 от общия брой избиратели 6 594 593 или 1 638 096!
Тъй като сме тема избори, ще направя една „сметка без кръчмар“ за последните президентски и последните парламентарни избори, колкото и статистически несъставомерно и инфантилно да е това.
Най-напред: Румен Радев е избран за президент (2021) общо с 1 537 347 гласа
(толкова гласове, колкото общо имат трите партии от „конституционния синджир“ – не бъркайте с „Три синджира роби“), а един депутат от всяка от тези партии е получил на парламентарните избори, съответно 9709 гласа, 9704 гласа, 9658 гласа. С други думи всеки кандидат от тези партии е избран с около 155 пъти по-малко гласове от гласовете за президента!
Хайде сега обяснете ми защо депутатът, като влезе в парламента, е със самочувствието едва ли не на президент! Защото го наричат „народен представител“? На кой народ? И на каква част от народа? Или защото смятат, че парламентът е върховен орган в държавата, защото сме парламентарна република. Хайде, задайте си въпроса: може ли да има върховен орган в държава, чиято структура се основава на принципа на разделението на властите?
Но да се върна на темата легитимност: има и още една форма на легитимност – отношението между легитимност и Конституция. В българското общество част от хората, които изразяват критично мнение към Конституцията, всъщност изразяват своето критично, в много случаи основателно, неодобрение към политическия живот, към начина по който функционира политическата система. Нека политиците не забравят това!
В конституцията (та даже и в българската) се ходи на пръсти. Дори и в България. Грамотните – защото знаят защо, неграмотниците – защото не знаят защо… И трудно се влиза… Особено в една „зала“, наречена „промяна във формата на държавно управление“ или… българската държавност. За последните 30 години в тая юридическа светая светих, колкото и да не ви се вярва (като за Бългапия), е влизано само пет пъти (в конституцията на САЩ са направени 27 поправки, но за… 232 години).
И обикновено се влиза с мотива, звучащ като оправдание: за нищожни промени в съдебната власт. Да, в пещерата на българската конституция вместо „Сезам, отвори се!“, се влиза с тайните думи „Съдебна власт“. И който е искал да бърника тайно в Конституцията за нещо друго, се е оправдал с паролата „Съдебна власт“. За радост са отгатвали навреме намеренията му. И са го възпирали по някакъв (обикновено политически) начин. Защото идеята да консумираш властта самоцелно е като че ли иманентна част от манталитета на българина в това отношение.
Очевидно е, и че в Глава VI „Съдебна власт“ на Конституцията, има най-много проблеми. Очевидно е, че независимо от четирите промени до сега, които са направени в Конституцията, не можем да бъдем удовлетворени от това, което в края на краищата урежда съдебната власт. Е, слава богу, има и едно успешно влизане в Конституцията: това е ревизията, направена през 2005 г. и предхождаща ратификацията на Договора за присъединяване на Република България към ЕС. Независимо от това, съществува и безумния ищах в конституцията да бъде записано, че членството ни в ЕС и НАТО да не може да бъде подлагано на референдум. С други думи малцинството ще забрани на мнозинството, наречено Суверен или Народ, да има различно мнение от шепата управляващи, дори и да са им пълнили главите с акъл в Харвард или с „реплика“ на този университет!
Нека обаче завърша темата „Съдебна власт“… С която в голяма степен след осем години завършва и т.нар. обсесия, натрапчивото желание на Христо Иванов да се справи с „единността“ на Висшия съдебен съвет.
„2015 г. мина под знака на борбата за съдебна реформа. Годината почна с обнародването и приемането от Народното събрание на Стратегия за съдебната реформа, написана от бившия министър на правосъдието и завърши с приемането на половинчати и незасягащи главния въпрос на реформата […]и с оставката на главния поборник за реформи Христо Иванов“ – написа преди осем години сайтът „Маргиналия“.
С простия си акъл ще обясня (на едро) проблема така: поборникът за реформи през онази далечна година все пак успява да взриви (административно) Висшия съдебен съвет – монолитния блок от съдии, прокурори, следователи и инспектори (прегръдка на необичащи се) на квоти (колегии), обединявани от т.нар. Пленум на ВСС. Това обаче още не е преследваната цел. След осем години реформаторът е на път да постигне целта си Divide et impera (от лат.: Разделяй и владей), цел, често използвана от по-слабото малцинство за управление на мнозинството (вж. Диктатура на пришълците). Не знам дали името на Христо Иванов може да стои до имената на Луи XI, Екатерина Медичи, Макиавели, като „заподозрени“ за прославянето на тази максима, но резултатът е (или ще е) налице: няма го вече единния Висш съдебен съвет (барабар с т.нар. му Пленум), има три самостоятелни органа: Съдебен съвет, Прокурорски съвет и Инспекторат. И какво? Страхотна работа: не казвайте автономност, кажете капсулиране – капсула към нищото. С помощта на едно нищо и никакво момче (от камбанарията на моите години), предизвикващо симпатии с интелигентността си (дано да не е привидна) и отблъскващо с фанатизма си (дано да е привиден). Все ми е едно – както се казва в един афоризъм „Егоистичната обсесия сама да се грижи за себе си“.
Страхувам се (защо ли пък да се страхувам?) обаче и сега да не се случи станалото със Стратегията за съдебна реформа – тогава заради някакъв правен немокаятлък, а сега – заради противоконституционността си. Просто защото Конституцията предвижда съдебната власт да е с единен централен орган. А на всичкото отгоре тя и така се е самоопределила: като комплекс от три различни функции – правораздавателна, обвинителна и разследваща.
Както вече казах, всеки, който е искал да бърника тайно в Конституцията, се е оправдал с паролата „Съдебна власт“. За радост са отгатвали навреме намеренията му. Сега, обаче не! Излъгаха ни!
Не се притеснявайте, форумните людоеди вече ни обясниха защо:
Покрай съдебната власт се промъкнаха куп нехибридни (вж. по-долу) чудеса: нов национален празник – 24 май (промяна, наречена от вносителите: утвърждаване и укрепване на българската държавност); нов начин на съставяне на служебното правителство; утвърждаване на правото за депутати и министри да могат да бъдат избирани и хора с двойно гражданство; прозрачен избор на независими регулаторни и контролни органи и тяхната „конституализация“[1]“; отнемане на изборни права в полето на местната власт (промяна на мандатността на кметовете), пряка индивидуална конституционна жалба.
Това са първите шест прореза (без да се знае още броя на шевовете) по тялото на държавата ни, която ППДБГЕРБСДСДПС (не се опитвайте да разчетете този безсмислен набор от символи), превърна в Дебора с макетното си ножче на насраното си самочувствие…
Точно те с някаква гарантирана ненаказаност направиха и другите прорези, без да са „видими“. Например „орязването“ на президентските правомощия, което остава скрито зад съставянето на служебно правителство, зад избора на т.нар. регулаторни и контролни органи, а и зад утвърждаването на т.нар. тримата големи от съдебната власт (с проекта станали двама и половина!). Чудя се още как не са се сетили да лишат президентската власт от правото ѝ на президентско вето върху законите; приемането на акредитивните и отзователните писма на чуждестранните дипломатически представители в страната; награждаването с ордени и медали… Цели 35 „права“, „правомощия“ и задължения, според неинтелигентния ми прочит на чл. чл. 98, 99, 100, 101 и 102 от Конституцията има президентът. Е, защо да не му бъдат барнати 2-3, дето… най-пречат на тенекиените пришълци и аборигените от същия джинс.
Например: нов начин на съставяне на служебното правителство, използвайки „чуждия опит“ за повече дикиш: президентът пак „избира“ обаче между избрани от Народното събрание проектни министър-председатели: председателя на Народното събрание, председателя на Конституционния съд или управителя на Българска народна банка.
Аз като прост човек се питам каква е вината на президента, че нито една от партиите не постига мнозинство при изборите, за да състави правителство или пък, че партиите не могат да изфабрикуват коалиция (не „сглобка“). И хоп, президентът избира служебно правителство.
Женският „Мислител“ на Роден от ПП Лена Бориславова изрече нещо, което някои медии определиха като „Ирония на деня“:
„Ако не съществуваше рискът от поредни безрезултатни избори и Румен Радев да продължи да управлява страната като я отдалечава и излага в Европа, като сключва тайно договори с „Боташ“ за руски газ, като плаши народа с войни и студени зими, като контролира службите и назначения от него главен секретар на МВР; рискът да сме без бюджет (защото Радев отказа да го внесе през февруари), да не приемем законите по ПВУ (които служебните кабинети не написаха) и да загубим милиони европейско финансиране, може би нямаше да се стигне до тежкото решение да трябва да сглобяваме редовен кабинет с най-големия ни опонент“.
Ей така, се появява свръховластеността на президента, сритвайки парламентарната форма на управление, за да я замени с „квазипрезидентска“[2]. Е, има вина и президентът Радев за неспазването на т.нар. разумен срок, но най-вече за правомощията на служебните кабинети. В конкур-епика на правомощията не знам защо се помни само „победата“ на служебния кабинет на Гълъб Донев с 13-годишния договор с БОТАШ, а от нарушението за решението на служебния кабинет на Стефан Софиянски за членството на България в НАТО се помни само НАТО! Така е в политиката: позор и слава винаги вървят като… влюбени…
Не знам дали конституционализиращият правосъден министър още помни злъчното си определение за държавата ни като „хибрид между демокрация и нещо друго“. Но бягайки от „хибридната форма“, проектът ни предлага… нов хибрид:
„Преминаването от дискреционно уредено правомощие – казва един баш конституционалист[3] – дадено на президента с Конституцията от 1991 г. към хибридна форма на споделена компетентност с участието на определени от Народното събрание лица, които да излъчват персоналния състав на служебното правителство, на практика означава отнемане или маргинализиране[4] на най-мощното и знаково правомощие на президента по Конституция, което произтича и от прекия му мажоритарен избор“.
Другото отнето правомощие, което, да кажем, не е чак толкова мощно и знаково, се крие зад „прозрачния избор на независими регулаторни и контролни органи“, §5 от проектозакона на проектантите на конституция. В страната, по скромните ми „изчисления“ има цели 81 „независими регулаторни и контролни органи“! Боже мой, как може един цял професор (проф. д.н. Райна Николова[5]) да се притеснява за невнимателното използване на понятието „регулаторен и контролен орган“, след като половинки (може и четвъртинки) по правна култура и компетентност (не намесвайте общата, защото става още по-лошо) са седнали да разчертават (пардон, да проектират основния закон). Професорът по административно право просто казва: „чл. 916, ал. 1 прилича повече на норма, която трябва да присъства в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, а не в Конституцията“. За проф. д-р Ирена Илиева и проф. д.н. Мария Нейкова това е ненужна казуистика[6], а доц. д-р Наталия Киселова поставя въпросните органи в списъка на термините, които не са присъщи на юридическата лексика или имат неясно съдържание[7]…
Понеже не разбирате за какво става дума, както може да се окаже, че и аз не съм разбрал – става дума не за друго, а за органите и структурите по защита на националната сигурност, наречени с агентурните имена (за прикритие) „независими регулаторни и контролни органи“. Става дума за ръководителите на Държавна агенция „Национална сигурност“, Държавна агенция „Разузнаване“ и Служба ,Военна информация“, чийто избор и назначение ще става след съгласуване с посолствоТО на един (евро)атлантически партньор по силата на партийната директива от прословутото Среднощно заседание на Националния съвет на „Продължаваме промяна“…
Асен Василев (в среднощния час 01:32:10): „…по предложение на министър-председателя парламентът ще утвърди ръководители на ДАНС, Главен секретар на МВР, ДАР, НСА, ДАТО. Че това са наши хора, които са одобрени от посолството“…
Ей, това е то §5 от проекта за Конституция…
Два параграфа по-горе в §3 е предложението за утвърждаване на правото за депутати и министри да могат да бъдат избирани и хора с двойно гражданство. Но вие можете да го наричате
Параграф 22-КП
Не се правя на интересен. Аз имам примитивни асоциативни реакции и затова, когато в проекта за промяна на конституцията стана дума за заемането на висши държавни длъжности от лица, които освен българско имат и друго гражданство, ме осени случаят Кирил Петков. Лошото е, че достойни и знаещи хора са реагирали също като мен.
• Припомняйки решението на Конституционния съд, с което е обявен за противоконституционен указа на президента, с който се назначава за служебен министър на икономиката Кирил Петков, проф. Райна Николова пише:
„Първоначално у мен възникна съмнение дали не се преследва най-баналната цел този фрапантен политически и юридически гаф да бъде заличен по такъв един начин от българската конституционна памет“.
• Проф. Пламен Киров: „Според мен условието за народните представители да нямат двойно гражданство трябва да се запази така, както е в момента. […] Но искам да ви кажа, че ние не можем ефективно да контролираме спазването на съответното ограничение. Да припомним случая с двойното гражданство на Кирил Петков. То излезе като прецедент, просто защото имаше информация и можеше да се провери кое лице е гражданин на Канада“.
Не знам защо, четейки мотивите към промените в чл. 65, станах жертва на една народна мъдрост: „Мене лъжа – тебе истина“:
„В следствие на повече от 30-годишно свободно придвижване и трайно установяване зад граница на голям брой български граждани (б.м. мене и тебе – истина) следва (б.м. мене лъжа) да се изменят и нормите, забраняващи избирането и/или заемането на висши държавни длъжности от лица, които освен българско имат и друго гражданство“.
Защо да следва? Защо горното твърдение трябва е причина за долното? Истинността, се казва във философията на математиката, може да бъде представена само чрез умствена конструкция, която доказва, че е истина. А в твърдението на чертожниците на конституцията, че „придобитото образование в престижни световни университети, както и опитът, придобит в реалния сектор в различни страни по света, би бил само от полза за обществото ни“ –умствената конструкция е само полуистина.
„Академичните пришълци“ в българската политика бяха превърнати в хит, в „политическа мода“ („Бъдещият премиер трябва да е с профил, различен от моя. Трябва да е някой, който е учил, говори чужди езици и достойно представя България.“) именно от г-н Станислав Тодоров (безспорният шоумен …и далече не чак толкова безспорен политик)… Макар че и без него, и много преди него, простонаселението (иначе се казва: обикновеният народ) изпитваше някакъв скрит захлас от почужденцилите се българи.
Аз се възхищавам от „битовите“ пришълци (от времето на българското възраждане) – които изпратени от заможните си бащи в чужбина, се връщат като учители, лекари, агрономи, инженери, адвокати… без да се правят на политици. И бяха по-скоро „връщалцѝ“ (извинявайте за неологизма!), но не ползу себе си, а ползу роду…
Съмнявам се, че сегашните пришълци, които са причината за този текст (можете да го определите и като документално разследване), тенекиените пришълци (демек кънтящи на кухо), които се мислят за извънземни, но в общи линии са ъндърграунд (не бъркайте думата с метро!), че знаят своя род.
Май ми се струва пресилено това, което казах, а толкова ми се искаше да се припозная в мнението на един млад колега (Васил Петев, Afera.bg), но ми попречи наследената соц-автоцензура. Затова не ви я казвам: „Иронията е, че за пореден път в българската история ние оставихме чужденци и еничари да ни управляват“.
Проблемът обаче не е в образоваността, в грамотността, компетентността на бъдещите ни държавно-двуженствени управници, а в нещо по-значително, което конституционните картографи бяха „разчертали“ с агентурния термин (за прикритие) „независими регулаторни и контролни органи“, със сигурността на несигурната ни държава (вж. по-горе персоналната дешифровка на самия Асен Василев: ДАНС, ДАР, НСО, ДАТО и пр., и пр.).
Никой от правещите се на конституционни корифеи не може ли да допусне, че двойногражданственият управник може да се превърне в риск за националната сигурност, и без това достатъчно пробита система. Защото „наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и чуждата държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава“. И ако това е част от решение на Конституционния съд (№ 15 от 1995 г.) не навлизат ли конституционните чертожници в основата на конституционното устройство – суверенитета на държавата ни? Онова място в Конституцията, където се стъпва на пръсти…
И да бях се опитвал, нямаше да ми се получи – да стигна до сакралните понятия – държава и държавност…
Утвърждаване и укрепване на българската държавност. Приемете този текст като заглавие на условния преамбюл-трепач (точка първа от мотивите) към всички страхотни, поразителни, зашеметяващи промени в Конституцията. Възхищавайте се, или плачете. На едно място са събрани даскалска езикова кройка, първокурсова юридическа когнитивност, социологическа аномичност[8], стандартна / стереотипна стилистика. Е, има и лексикални конструкции, доближаващи текста до белетристиката.
Четете в оригинал!
1. Утвърждаване и укрепване на българската държавност
„Принципите на доброто управление предполагат държавните институции да имат висока степен легитимност и доверие от страна на гражданите. Укрепването на националната конституционна и културна идентичност е предпоставка за запазване на легитимността на националните институции в контекста на задълбочаващия се процес на европейска интеграция. Като истински обществен договор на нацията, Конституцията съдържа харта на ценностите, които имат интегриращо действие в едно плуралистично общество. […]
Ще пропусна язвителността си, галопирайки през менталната осакатеност на съчинителите на промените, към съществени понятия като държавност, националност, език (смятам, че това синонимът на слово), идентичност и защо не и харта. Защото: едно е държавност (система от институции, осъществяващи дейността на държавата; държавно управление) – друго е езикът (словото) като система от знаци, като лингвистика.
Най-близо езикът е до народността, до националната идентичност, обединяваща основните национални черти (език, религия, обичаи, традиции). И ако някой се надява, че езикът (на българските политици) може да укрепи българската държавност, дълбоко, необятно дълбоко греши!
Стига толкова… Ще се спра само на абзаца, с който се променя не датата на националния празник, а същността на тази промяна (3 март – 24 май).
Ето защо, както обичаше да казва Нери Терзиева, макар че няма да цитирам „нейния“ президент, а друг, чиято кандидатура за президент (образно и необразно казано) беше бламирана:
„С предложението за промяна на датата на националния празник нито се утвърждава, нито се укрепва българската държавност, а напротив – с него се въвежда крайно вредно противопоставяне между Датата на Освобождението 3 март и Празника на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата – 24 май. Такова противопоставяне, вместо да повишава, напротив – неизбежно ще задълбочава разделенията в обществото и ще накърнява доверието на гражданите в легитимността на държавните институции“.[9]
He е ясно какви национални обществени отношения и/или международни предпоставки и искания са налице и кое налага извършването на промяната – пише в становището си Мария Странджанска, почетен председател на НС на юрисконсултите. – На 3-ти март празнуваме повода за политическото възкръсване на Третата българска държава, което беше заветна мечта на възрожденските революционери, чийто дух и цели възпитаваха поколенията в родолюбие“.
И сега прочетете продължението, което по същество е „становище“ на „обикновените“ (както се казва, сякаш необикновените са само в парламента или в правителството!) българи – близо 70% са против промяната на националния празник 3 март с 24 май[10]. Към тези гласове бих си позволил да добавя, въпреки антимонархическата си нагласа, и един глас от миналото – на цар Борис III:
„Победоносната освободители война, водена от руските войски начело с незабравимия благороден рицар Цар Освободител, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тази война бе от страна на братския руски народ – едно дело на великодушие, безпримерно в историята на народите. С тия чувства на развълнувана почит, с които всеки българин е свързан неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои-ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и от името на българския народ откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения[11]…“
Само че на всички от „грядущите“ (идващите) поколения може да се разчита:
„Това е една субкултура, среда, в която има висока степен на гарантирана безнаказаност, докато си неин член, изключително висока степен на вътрешна спойка, че докато са в тази лодка, взаимно си гарантират независимостта от обществото, от очакванията да защитават някакъв обществен интерес. Докато са в тази лодка, те имат висока степен на спойка вътре в „отбора“ и са със зависимости, основани на изгодата“.
Това – за субкултурата, за гарантираната ненаказаност, за със зависимостите, основани на изгодата е изречено от Христо Иванов през далечната и не толкова далечната 2015 година и сякаш не се отнася до моите политически герои тук и сега – тенекиените пришълци и аборигените от същия джинс. Ама прочетете го втори път – това е същият безсмислен набор от символи ППДБГЕРБСДСДПС, който превърна държавата ни в обезобразената Дебора, още без нейните 400 шева, и се опита да пренареди ценностите на по-голяма част от българския народ. Точно те превърнаха
„Санкциите на Европейския съюз срещу Русия, […] в санкции срещу патриотизма на българския народ и неговата почит към руските и националните ни освободители“[12].
Дали пък някой от политиците, побрали се в безсмисления набор от символи ППДБГЕРБСДСДПС, ще разчете посланието[13]: „Винаги с Германия, никога срещу Русия!“
Не! Не им е по силите! Не им е по интересите!
[1] Конституционализирам. Действително има такъв термин, но не го бъркайте с констипа̀ция, защото е по-скоро конституАлинеязация, Не е и оня конституционализъм като съвкупност от техники за ограничаване на публичната власт, ако приемем държавата като публична власт. Конституционализирам означава инкорпорирам (регистрирам, узаконявам) в конституция, правя конституционен, трансформирам. или пък създаването на конституция според международното право. Боже, боже! Кои регулаторни и контролни органи трябва да се инкорпорират (регистрират, узаконят) в конституцията – те незаконни ли са били преди да дойдат Тенекиените пришълци? И пришълците ли ще узаконяват всичко?
[2] Не искам да обидя другите, но почти всички правно-терминологични шарении в ПЗПДКРБ и мотивите май са на бившия съветник на Христо Иванов.
[3] Из становище от проф. д-р Пенчо Пенев за проекта на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, публикувано в сайта на Народното събрание.
[4] Абстрахирайте се от името Румен Радев и приложете понятието маргинализиране към длъжността президент, към президентската институция. Чели сте много. Знаете какво е маргинализация. Коренът на думата е от лат. margo – край. Да продължавам ли? – край на президентската институция в България! Колкото и президентската институция да e „неутрална власт“ и доколкото президентът в една парламентарна република да е извън трите власти, той има възможност не само да взаимодейства, но в някои случаи и да възпира останалите власти. Сложете черта на конституцията от 1991 г. – въпреки незначителните 16 промени, ако ги броим по параграфи Ще бъде конституция на неграмотните, необразованите, малограмотните, невежите и некомпетентните ѝ „чертожници“ – случайни пришълци във властта, „безкористният елит, дошъл да се занимава с политика единствено за доброто на Родината“.
[5] Из становището от проф. д.н. Райна Николова, университетски преподавател по административно право и административен процес, публикувано в сайта на Народното събрание.
[6] Проф. д-р Ирена Илиева, директор на Института за държавата и право при Българската академия на науките и проф. д.н. Мария Нейкова, декан на Центъра по и науки на Бургаския свободен университет: „Считаме, че тази уредба, съдържаща ненужна казуистика, следва да е предмет на специалното законодателство. Освен това намираме, че текстът ограничава правомощията на президента и по този начин нарушава баланса на държавните органи. Потенциалното приемане на текста ще наруши разпоредби на правото на ЕС и международни задължения на България“.
[7] доц. д-р Наталия Киселова – преподавател в катедра „Конституционноправни науки“, Юридически факултет, СУ „Св. Климент Охридски“
[8] Аномията в социологията е вид „отклонение“ в ценностната и нормативна система на обществото.
[9] Георги Пирински, 54-ти председател на Народното събрание (2005 – 2009). Из становището му по проекта на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, сайт на Народното събрание.
[10] Според изследване на „Галъп интернешънъл“ от 11 август, 69,3% приемат оставането на 3 март, а общо 14% се разпределят в различни други опции измежду официалните празници, свързани с националната история: 9,6% искат смяна с 24 май, 3% – с 6 септември, а 1,4% – с 22 септември. Останалите не могат да отговорят.
[11] Слово на цар Борис III при откриването на паметника на Шипка, 1934 г.
[12] Мария Странджанска, почетен председател на Националния съвет на юрисконсултите.
[13] Фраза, произнесена от цар Борис III в разговор с германския външен министър Фон Рибентроп през лятото на 1942 г.
Детайли/Details 
Вашият коментар